На вратата се почука тихо.
— Петя — повика ме дядо. — Ако си се освежил, помогни ни да сервираме яденето.
Не обичам такива домашни банкети. Не виждам смисъл в тях. Едно е когато дойдат гости и искаш да им организираш истински празник, фини порцеланови съдове, кристални чаши, някакъв телешки бут, запечен в бадемов сос, и червено „Божоле“, току-що пристигнало от Франция… Хубаво е, когато доставяш удоволствие на хората.
Или когато ти имаш повод за празнуване, отиваш в малко уютно ресторантче… и докато си пийваш от халбата светла бира, разкъсваш шашлика по карски…
Съвсем друго е, когато се суетиш, готвиш, правиш по-засукани салати, слагаш покривка на масата, редиш приборите… за да започнеш след няколко часа, когато всичко е изядено и изпито, да миеш съдовете и да ликвидираш всички следи от тържеството.
Глупаво, нали?
Можеше да седнем в кухнята, да затоплим пици в микровълновата, да си отворим по бутилка чешка бира. Даже свещ можехме да си запалим в празна чаша насред масата…
Носех се от кухнята в трапезарията и мимоходом забелязах, как със старанията на Маша масата придобива тържествен вид. Тя и свещник намери отнякъде, и салфетки с пъстри рисунки, и старинна мелхиорова кофичка за лед… дори не знаех, че имаме толкова много ненужни вещи. Почетното място бе заето от чиния с парализираната сьомга.
Маша не бе забравила и пулта за сигнализация — беше го оставила до своята чиния. Винаги на стража.
— Красиво е, нали? — поинтересува се тя, когато спрях да си отдъхна. С дългата тъмночервена рокля и прибраните коси беше станала значително по-симпатична.
А може би просто сега се бях вгледал по-внимателно?
— Аха… — Поколебах се и попитах: — Никой друг ли не очакваме?
— Не, защо?
— А, нищо…
Направо му идва на човек да тръгне по съседните вили, да хване някого от старците писатели или внуците им безделници и да ги покани на вечеря. Нека оценяват.
А не бива така. Предстояха ни делови разговори.
Седнахме на масата едва след половин час. Вече беше късно за обяд, а за вечеря бе още рано. Поглеждах скришом дядо — толкова забавно изглеждаше. Беше сменил трикотажните панталони и пуловера със старомоден костюм, бяла риза и тясна вратовръзка, която сигурно някога е била на мода. В такива дрехи пенсионерите ходят да искат повишаване на пенсиите и безплатен общински ремонт на апартамента. Само орден на гърдите не му достига… само това дядо не е заслужил. Никога не е воювал. Нито в Кавказката кампания, нито по време на Кримската криза.
Може би затова все още е толкова войнствен?
— Деца… — Дядо се изкашля, погледна накриво първо мен, после и Маша. — Момчета и девойки… отдавна трябваше да се запознаете.
Интересно начало.
— Двайсет и пет години чаках деня, в който за човечеството ще се появи шанс — продължаваше дядо. — Четвърт век. Една трета от живота. Подготвях се. И навярно много от постъпките ми не са били прекалено етични… Но така трябваше.
Той повъртя чашата в ръка, погледна накриво бутилката с най-хубавата московска водка — „Стара столица“.
— Сега усещам, че нашият ден е дошъл. Денят на цялото човечество. Дори и то да не знае още… Петя!
Отворих безмълвно бутилката, налях на дядо пълна чаша, на себе си — съвсем мъничко, после погледнах към Маша.
Под внимателния й поглед чашата се напълни до ръба.
— За нас… авантюристите. — Дядо изпи водката на екс. — Пьотър, ако не искаш, налей си минерална вода.
С облекчение излях водката си в дядовата чаша и напълних моята с минерална вода „Боржоми“. Маша ме разглеждаше с нездраво любопитство.
— Петя, винаги ли си толкова изряден?
— Нима това е лошо? — отговорих с въпрос аз.
— Малко е скучно.
— Не съм забелязал.
Няколко минути просто ядохме. Маша беше направила добре пържолите. Аз даже се отпуснах — може би всички делови разговори ще се сведат до два-три патриотични тоста.
— Единственият шанс човечеството да заеме достойно място в Галактиката, е да стане незаменимо — неочаквано каза дядо.
— Ние и така сме незаменими — възразих аз.
— Най-бързите кораби… да. Полезни сме, Петя. Не бива да се бърка полезността с незаменимостта. Чаках четвърт век. Надявах се и очаквах ситуация, в която човечеството ще може да направи нещо немислимо за останалите раси…
Дядо се чукна с Маша, двамата отпиха. Лицето на гостенката ни беше невъзмутимо, тя явно знаеше за какво става въпрос. Това беше малко обидно.