Щракнах прекъсвача и си легнах в леглото. Изчислителят лежеше в креслото толкова тихо, сякаш вече го нямаше в стаята. Но когато погледнах към него, видях две мъждиво блещукащи очи. Именно блещукащи, а не отразяващи светлината, както е при котките.
— Очите ти светят — казах аз.
— Извинявай — отговори изчислителят. — Прекалено съм напрегнат. Така по-добре ли е?
Навярно беше спуснал клепачите си — светлинките угаснаха.
— Да, така е по-добре — казах аз. — Благодаря.
Може би от напрежение, а може би заради изпитото вино, но се събудих в три и половина. Полежах, опитвайки се да доловя дишането на изчислителя.
Но в стаята цареше пълна тишина. Сякаш влечугоидът беше имитирал и дишането си. Цифрите върху циферблата блещукаха, през прозореца се чуваше шумоленето на дърветата. Не валеше… и това беше добре.
След десет минути, когато разбрах, че няма да заспя, напипах дистанционното на нощното шкафче и включих телевизора. Под бледата светлина на екрана се убедих, че изчислителят си е на мястото и започнах да сменям каналите.
По Националната телевизия Даря Нарялова водеше предаване за живота и културите на извънземните. За постоянните обитатели на Земята това може би беше интересно. Но аз виждах, че програмата е сглобена от парчета — любителски филми на туристите и пилотите, пропагандни клипове на извънземните, части от уловени предавания на хиксоидите — една от малкото раси, които имат аналог на земната телевизия. Щрак… Първи канал въртеше сапунена опера за възрастни. Наблюдавах за секунда откровената креватна сцена, после превключих. Щрак… руската телевизия повтаряше програмата „Книголюбител“ — процесорът на телевизора изчете кодираната информация и ми съобщи, че до края на програмата са останали седем минути и повторението ще бъде утре на обяд. Останах на канала, гледайки простичкото представление: на голата сцена жена с разкошна рокля говореше на празното пространство:
— Как мразя името ти! Смени го, и ще стана твоя! Нима означавам по-малко за теб от тази празна, омразна дума?
Отнякъде се появи оплешивяващ мъж, също в старинни дрехи, окачил шпага на хълбока. Той протегна ръка към жената и възкликна:
— Не съм те дърпал за езика. Дай ми любовта си — и ще сменя името!
В мен се появи идиотското усещане, че случващото се на екрана ми е смътно познато… Междувременно мъжът и жената се прегърнаха, екранът потъмня, появи се шарената обложка на книгата. Окървавен юноша с кама в гърдите лежеше в ковчег, от който се надигаше бледа, приличаща на вампир девойка.
— В поредицата „Класически женски романи“ — каза мек глас зад кадър — ви представяме драмата на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. Най-накрая в адекватен, съвременен превод! Сега и вие можете да прочетете един признат шедьовър, да се потопите в кипящите страсти, в пиршеството на чувствата, в красотата на пейзажите и в лабиринта на интригите! И не се притеснявайте от тъжния край — специално за това издание талантливият литературовед Виктор Буздуган е написал продължението „Жулиета Монтеки“, достойно за…
Чудех се да се смея ли, или да плача. Но май все пак си беше за смях — притиснах се към възглавницата, сподавяйки кикота си. След като се насмях, превключих на петербургския канал — там даваха стария научнофантастичен филм „Пришълеца“. Доста смело, трябва да се признае. Можеше да ги привлекат под отговорност за разпалване на ксенофобия… Изведох на екрана информацията, съпровождаща филма: оказа се, че той е обявен доста скромно в програмата — „Архивно кино“, без заглавие, а след него ще говори известният писател и критик Андрей Николаев. Вероятно ще разобличава тесногръдите възгледи на режисъора.
По московския денонощен канал обсъждаха новия указ на Полянкин, който предвиждаше големи субсидии за идващите да работят и живеят в Москва. Наблюдателите стигнаха до извода, че това няма да даде никакъв ефект — гражданите ще получават парите си и ще си тръгват. Та кой нормален човек би сменил Нижни Новгород, Владивосток или Петербург за мръсната, шумна и глупава бивша столица?
Последният от работещите нощем канали беше „Шести“, но се оказа, че и там няма нищо интересно — предаваха „Телешопинг“. Попаднах точно на рекламата на „Чудесния тирбушон“ с електрозахранване, позволяващ да се отварят двайсет бутилки вино в минута.
В този момент не издържах и се разкикотих с глас. На екрана симпатична девойка се мъчеше с обикновен тирбушон, после се появи излъскан мъж, хвърли обикновения тирбушон през прозореца и извади електрическия… Хилех се като ненормален, седнал на кревата и напразно опитвайки се да заглуша смеха с ръце.