— Ти… притесняваш се за мен? — съобразих аз. — Страх те е, че изчислителят ще се опита да ми въздейства?
Дядо извърна поглед.
— Просто гледах телевизия.
— И какво ново?
Свих рамене:
— Пуснали са в продажба електрически тирбушон. Отваря двайсет бутилки в минута.
Дядо послушно се усмихна. Така се усмихват на деца, разказващи на един дъх първия си виц. А и на мен вече не ми беше смешно.
— Пропадаме в някаква пропаст, дядо… — казах аз, облягайки се на касата на вратата. — Затъпяваме. При това… някак радостно.
— Радостно затъпяване — това е добре казано — кимна дядо.
— Не, не си мисли, че изчислителят ми е повлиял… сигурно е просто заради нощта. Започнах да обмислям как да открадна совалка!
Дядо чакаше търпеливо.
— През нощта… оживява озлоблението, дядо. Свикнал съм да спя нощем. А денем — да чета хубави книги или да гледам хубави филми. Не ми е оставало време да помисля за нещо лошо. А може би напразно спя нощем?
— Превъртял си два-три канала и си попаднал на няколко глупави предавания — каза дядо. — И се запита дали си струва да се спазват правилата на играта, установени от такова човечество?
— Сигурно да. Само че каналите бяха пет.
— Петя, не си съвсем прав. Радостното затъпяване е нормалното състояние на човечеството. То само приема различни форми. Когато има сблъсък между културите, загуба на глобални ценности — като сега — то става по-релефно, по-ярко. Но винаги и във всички времена състоянието на радостно затъпяване е устройвало повечето хора.
— Значи причината е била погрешна. А изводът?
— Имаме ли право да нарушаваме законите? Не тези, които са вписани в наказателния кодекс, а моралните закони, етичните постулати?
— Да. Само че не ние. Ти вече си взел решение за себе си. Прав ли съм?
Дядо ме хвана здраво за ръката.
— Петя, възпитавал съм те да бъдеш човек. Истински човек. Често ми се е струвало… и все още ми се струва… че ми се удаде.
— Благодаря…
Дядо никога не ми беше говорил такива неща. Отношенията ни просто си ги имаше, а аз не знаех кое в тях е възпитание, кое — любов, и кое — амбиции на великия демагог. И не исках да знам.
— Ти си безупречен, Петя — продължи тихо дядо. — Ти сам не знаеш колко си безупречен. Когато беше дете, това умиляваше възрастните и отблъскваше от теб връстниците ти. Когато порасна, това започна да отблъсква възрастните и да привлича децата.
Той се засмя тихо.
— Когато общуват с теб, хората започват да изпитват комплекс за малоценност.
— Какво? — обърках се аз.
— Комплекс за малоценност — повтори дядо. — Ти си абсолютно честен и етичен. Ти винаги поставяш обществените ценности над личните. Ти си способен да водиш разговор на всякакви теми… от влиянието на елинската култура върху развитието на източните философии до технологията за ръчно леене на легирана стомана…
— Не, дядо, почакай, легираната стомана не може ръчно…
Дядо се закикоти. Потрих чело и млъкнах.
— Ти предизвикваш в околните спонтанна неприязън. Толкова безсмислена, че поведението им, напротив, става подчертано дружелюбно. И в същото време това те лишава от приятели. С идеалните хора не дружат, на тях им се кланят. Но от това успях да те предпазя… макар и да беше трудно.
Бузите ми вече горяха. Това беше не просто неприятно, това беше гнусно!
— Стремях се към едно — каза дядо. — Когато настъпи този миг — как се надявах, че ще настъпи! — ти да си в правото си да взимаш решения. Без да се боиш да пристъпиш границата на общоприетия морал. Законите са измислени, за да се нарушават. Всяка крачка на човечеството в утрешния ден е била нарушаване на днешните закони. И винаги се е намирал някой, който се е осмелявал да го прави. Тези, които са прекрачвали границата, обикновено са били негодници. Но аз си мечтаех за друго. Да можеш да решаваш, без да се допитваш до човечеството. И в същото време да бъдеш нелош негов представител. Невъзможна задача. Но аз се опитах да я реша.
— Дядо, вярваш ли в това, което говориш? — попитах аз.
— Да.
— Уговаряш ме да възприема собствена, лична етика? И при това смяташ, че ще остана човек?
— Да.
— Но нали това не е моя етика, дядо — казах тихо аз. — Всичко това е проекция на твоите възгледи. Твоите страхове, комплекси, мечти. Аз съм твой инструмент. Ти си вярвал, че за да постигне величие, на човечеството му трябва такъв като мен. И си ме създал. Отгледал си ме като в колба.
Дядо кимна.
— Прав си. Но ще ти задам само един въпрос. Вярваш ли, че съм прав? Вярваш ли, че сегашното състояние ще доведе Земята до гибел?