— Вярвам — казах аз. — Вярвам.
— Тогава не се страхувай да взимаш решения, Петя.
Мълчах дълго, а дядо чакаше отговора ми. Отвън шумеше вятърът. Грохналите писатели спяха във вилите си, а енергичните им деца играеха покер. Бившата столица набираше сили преди новия работен ден. В Звездния нощната смяна диспечери водеше към приземяване завръщащите се кораби. Огромната страна добиваше гориво и тъпчеше с него ракетите-носители, разглеждаше алчно извънземните боклуци и им изпращаше врабчета, които толкова се бяха харесали на чуждите раси. Малката планета Земя се носеше по орбитата си, а небето си стоеше наоколо и хората гледаха в него разпалено, с надежда и страх.
И на никого не му беше до това, че мен ме молеха да спася човечеството, и в същото време да престъпя през себе си.
— Дядо, трябва ни „Буран“. И мен май ще ме вземат там. Но не знам как да неутрализирам останалите членове на екипажа.
— Да вървим.
— Къде?
— В стаята ми. Ще позвъним на Данилов. Трябва да е долетял вечерта.
Глава 2
Когато дядо вдигна слушалката, го помолих за последен път:
— Моля те, не бива.
— Разбирам, рано е… — измърмори дядо. — Четири сутринта… ах… но Данилов е свикнал. Военен пилот е все пак.
От високоговорителя се чу сигнал заето. Вероятно телефонът беше изключен през нощта. Зарадвах се, но дядо меланхолично започна да удря клавишите. Тройка, седмица, нула. Изглежда, знаеше кода за спешни случаи, въведен в телефона на Данилов.
— Ало — отговори апаратът. Дядо остави високоговорителя включен и неволно чувах разговора. Гласът на Данилов беше рязък и бодър. А може би не спеше?
— Благодаря за рибата — каза дядо.
След секунда пауза Данилов отговори:
— Радвам се, че ти е харесала…
— Намини… някой път.
Дядо затвори слушалката. Усмихна ми се.
— И заради това трябваше да будиш Александър Олегович посред нощ?
— Той ще дойде след половин час или час — обясни дядо. — Ключовата дума тук беше „намини“. „Някой път“ е пълнеж.
Размърдах се неспокойно на стария стол, който ме помнеше още от дете.
— Дядо, и на президента ли можеш да позвъниш така?
— На президента не мога. На съветника по национална сигурност — да. Но той не ни е нужен. Длъжността променя хората.
Разбира се, знаех, че кръгът на познатите на дядо е огромен. Но че тези познанства са толкова близки…
— А откъде познаваш Данилов?
— Бях в комисия по размяна на военнопленници в девета година. Искаха да разстрелят Александър, той взриви „Хетман Мазепа“, почти построения самолетоносач, в корабостроителницата в Николаев, преди да го уцелят с ракета в двигателя. Е… успях да разменя момчето. — Дядо неочаквано се закикоти: — Разменихме го… Украйна тогава беше съвсем зле с горивото. Два ешелона с нефтени продукти срещу един военнопрестъпник.
Да… В безумните времена на кримския конфликт е нямало и помен от джампа, хората са предпочитали да мразят съседите си, а не извънземните — бил съм на пет годинки. Малко неща си спомням от тази възраст. В училището вече учехме по картите, в които Крим е независима държава, и само от дядо съм чувал намека, че тази независимост е била единствената алтернатива на руско-украинската война.
— След това пак сме се срещали — продължаваше меланхолично дядо. — Когато пращахме свещеници при хиксоидите. Тогава Данилов не беше в „Трансаеро“, а в Рускосмос. Отговаряше за особено важните превози. И ето, че дойдоха в Звездния космонавти в расо…
Бях чувал за тази история. Преди десет години няколко църкви — Католическата, Протестантската и Православната — обединиха усилия и извоюваха от правителствата на САЩ и Русия небивал демарш. Земята поиска от хиксоидите да разрешат мисионерска дейност на хората на техните планети. Това отговаряло на някакви параграфи от Галактическия кодекс и „Кръстоносният поход в небесата“ на обединената църква започна. Наистина, от своя страна Хикси поиска да създаде на Земята собствена мисия. Едва след две години хората осъзнаха, че в замяна на свещениците са получили не служители от чужд религиозен култ, а група професионални илюзионисти — Хикси има доста близък аналог на цирковото изкуство. Не знам с какво засегна това християните, но мисиите при хиксоидите бяха отзовани, а скоро и извънземните си тръгнаха.
Между другото, методът, по който превръщаха водата във вино и изцеляваха неизлечимо болните, така си и остана загадка.
— Браво, дядо… — казах аз. — Наистина си готов на всичко.
— Данилов е умен човек. Той ще разбере.