Изчислителят седеше с безучастен вид, сякаш този разговор изобщо не го засягаше.
— Какво ще кажеш, а? — обърна се Данилов към изчислителя. — Не водиш ли двойна игра?
— Нима отговорът ми ще докаже нещо?
— А тогава защо е това нежелание да съобщаваш факти?
— Страхувам се от предателство.
Данилов разпери ръце:
— Какво да кажа? Петя, как ти е аргументацията? Значи ние трябва да вярваме на честната му дума…
— Има разлика — признах аз неохотно. — Ние рискуваме само собствените си животи. А изчислителят — съдбата на цялата Галактика.
Данилов се запъна.
— Аха, утешително… Само своите животи. Дребна работа…
Изчислителят мълчеше.
— Добре… — Данилов погледна накриво дядо, той кимна. — Предлагат ми полет утре. За Джел-17.
— Търгуваме ли с джелите? — поинтересува се дядо.
— Епизодично. Искат да купят десет тона произведения на изкуството.
— Та те са слепи! — възкликнах аз, спомняйки си собствените си рейсове до Хикси.
— Скулптури. Джелите купуват от нас бюстове с изображения на хора. Русия взе поръчката вместо американците. Оказа се, че имаме безумно количество бюстове… понастоящем неактуални. Мраморни, гипсови, бронзови. Поръчката е спешна, трасето е непознато. Предложиха ми да летя аз. Боженко, вторият ми пилот, е в отпуска. Искаха да го извикат, но аз предложих да взема за пилот теб, Петя.
Значи Александър не случайно беше започнал онзи разговор.
— Навигатор ми е Ринат Турусов. Добро момче, не искам да го забърквам.
— Мога да проведа изчислението за всякакъв джамп — каза бързо изчислителят.
— Не се съмнявам. Но как да оставим Ринат на Земята и да вкараме вас двамата в совалката?
— Не само Карел и Андрей Валентинович — намеси се в разговора мълчалата до момента Маша. — А и мен.
— Това искане на изчислителя ли е? — Данилов погледна Карел.
— Мое — каза дядо. — Маша ще е от полза.
— След нашето бягство семейството ти го очакват големи неприятности, момиче. — Върху лицето на Данилов беше изписано всичко, което мислеше за тази идея.
— Нямам семейство. Аз съм сирак — отсече Маша.
Неволно я погледнах. Виж ти. Тя също беше израснала без родители… само че не с дядо, а сама. Да се измъкнеш от коловоза, който негласно е определен за възпитаниците на детски домове… да завършиш институт, а не да се забиеш в някоя ферма или в ракетен завод… Браво, Маша…
И отново нещо ме прободе отвътре, тънко и тревожно. Сякаш се извръщах, нежелаейки да видя неприятната, лоша, отвратителна истина.
— Добре. Ако настоявате, Андрей Валентинович…
Дядо кимна.
— Ще ви вкарам в совалката — реши Данилов. — Двамата с Петя ще ви вкараме.
Той погледна часовника си.
— Седем. След час на Петя ще му позвънят от Звездния. Ще пратят кола. Така че подготвяй рапорта си, момче.
Кимнах.
— Ще те помъчат до обяд… После прием при някой от съвета на директорите на „Трансаеро“ и в Рускосмос… — размишляваше на глас Данилов. — Ще те погалят по главата, ще те похвалят. Ще ти пуснат въдицата — готов ли си за нови полети. Ще ти предложат място на втори пилот на „Влъхва“.
Сърцето ми се разтуптя. Да бъда пилот на легендарната совалка на Данилов — това е сбъдната мечта!
— Ти ще се съгласиш… ще отделиш още два часа на бюрократите… Вечерта най-вероятно ще ти се наложи да летиш за Хабаровск. Мисля, че ще летим заедно.
— Ние с Маша ще си резервираме места за друг полет — намеси се в разговора дядо. — Ще ни пуснат на космодрума, предполагам? В сектора за гости?
— Ще ви пуснат — кимна Данилов. — Началникът на космодрума, генерал Кисельов, има доста положително отношение към „постулатите на Хрумов“.
— Никога не знаеш как ще ти се отблагодари словото — въздъхна дядо. — Петя, иди да се приведеш в ред. Скоро ще тръгваш за Звездния.
Станах. Взех си от масата парче изсъхнала сьомга.
— Там бъди сериозен и стегнат! — подхвърли Данилов подире ми. — Не се издавай, че знаеш всичко предварително!
— Слушам, другарю командир на кораба — отвърнах аз.
Не, светът наистина е полудял. И аз трябва да се побъркам — за да отговарям на изискванията на модата.
И защо дядо е толкова уверен в особените ми качества? — мислех си, когато привечер колата на компанията ме връщаше вкъщи. Ако толкова е искал да ме направи спасител на човечеството, трябваше да съм съобразителен и хитър като него. А не да се подчинявам покорно на решенията му.
Напразно залага на мен… ако изобщо го прави, разбира се. Напразно.
Колата спря до оградата.
— Ще дойдем след три часа — каза шофьорът. — Ще успеете ли да се приготвите, Пьотър Данилович?