Спомените винаги изгарят трудно.
Дълго ли се приготвя човек, когато си отива завинаги?
Чисто бельо, две-три ризи… на полета така или иначе трябва да се отиде с униформа. Компактдиск с всякакви дреболии — юношески стихове, започнат и изоставен завинаги роман, някакви писма, записи на любими игри. Два-три диска с музика. Жалко ще бъде, ако при обиска „загубят“ колекцията ми. Впрочем там има главно класика, а не поп-музика, така че може и да оцелее…
Всичко се събра в дипломатическото куфарче, както обикновено. Когато си отиваш за ден и когато си отиваш завинаги — имуществото губи смисъл. Това не е отиване на курорт.
Качих се горе и си взех довиждане с дядо. Ако всичко бъде наред, утре щяхме да се видим. Дядо продължаваше да се рови във вещите си. Исках да му кажа, че съм намерил изрезката, после размислих. И на него щеше да му е тежко да си спомня.
Долу ме чакаше Маша, този път — без пистолет.
— Искам да се извиня — започна тя.
Стоях глупаво на стъпалата, надвесен над нея. Но щеше да е нетактично да я заобикалям.
— Няма нищо — свих рамене аз. — Ти извинявай. Избухнах.
— Просто взимам много присърце успеха на операцията — каза Маша. — Обидно ще е, ако всичко пропадне заради някоя глупост… накратко, извинявай.
— Маша, ти се държиш много добре с дядо. Отдавна ли се познавате?
Маша се засмя.
— В известна степен. Учих под егидата на фондацията на Хрумов. Така че дядо ти плащаше за обучението ми… за всичко плащаше, общо взето. Но работата не е в това!
— Разбирам. — Докоснах рамото й. Кой знае защо ми се стори, че този приятелски жест й хареса. — Всичко е наред. Ще се видим в Свободния.
Маша кимна.
— Пази дядо — помолих я аз и излязох от къщата.
Колата още я нямаше, но не ми се щеше да се връщам. Може би защото с Маша нямахме какво повече да си кажем. Засега.
Прекосих градината, оглеждайки се неволно за Тиран, и излязох през портичката.
Защо нямам никакви лоши навици? Би било много по-весело, ако си убивах времето, пушейки цигари, или ако пиех бира от бутилката.
Чаках колата десет минути. А после, когато в далечината се чу шум на двигател, видях бягаща към мен фигурка.
— Чичо Петя!
Альошка спря пред мен, успокоявайки дишането си. Изглежда, беше бързал с всички сили.
— Какво е станало? — Неволно се разтревожих.
— А, нищо… страх ме беше да не закъснея. Това за вас ли е?
Погледнах приближаващата се кола.
— Да.
— Аз… донесох ви подарък.
Момчето някак неловко бръкна в джоба си, и, извръщайки поглед, ми подаде продълговат пакет.
— Ето… е, аз ще бягам.
— Почакай — помолих го аз. Разгънах хартията. Альошка стоеше в нерешителност.
Нож!
Гледай ти!
Не китайска имитация. Беше от прекалено хубава стомана и с прекалено протрита дръжка. Десантен нож от руската армия. Такива не се продаваха свободно.
— Ти какво, хлапе? — попитах.
— Вие нали обичате всякакво хладно оръжие. А на мен… такова… не ми харесва много.
— Родителите ти ще те напердашат. — Подадох му ножа обратно. — Вземи.
— Те не знаят. Това си е мой нож, размених го за нещо с едно от момчетата. Отдавна беше. Вземете го.
Ама че подарък. От ножа лъхаше нещо неуловимо… някаква странна, неприятна аура. Така тежи в ръката само оръжие, което познава живота и смъртта.
Не биваше да оставям ножа в детето. Но и нямах право да го взимам. Трябваше да го предам в милицията. Но нали беше подарък…
Е, не, страшен терорист съм! Готвя се да отвличам космически кораб, а ме е страх да взема нерегистриран оръжие!
— Благодаря — казах и прибрах ножа в джоба си. — Когато се върна, ще си поговорим пак с теб за това. И вече не разменяй такива работи.
— Аз нямам и намерение.
— Благодаря — казах аз още веднъж. Потупах момчето по главата и тръгнах към колата. Интересно, дали охранителят и шофьорът са забелязали какво държах в ръцете си?
Впрочем какво им влиза в работата? Аз съм офицер. Мога да ходя и с пистолет из улиците, не само с къс наточена стомана. В удостоверението ми е написано: „Има право да носи и да употребява всякакъв вид лично оръжие.“
— Успешен полет! — извика Альошка подире ми.
Седнах отзад и шофьорът моментално потегли. Каза:
— Данилов помоли да ви откарам по-рано.
Явно съдбата ми е такава — да закъснявам за самолети. Облегнах се на седалката и погледнах назад, към вилата и момчето до портичката.
Не оставяй нищо зад себе си!
Само че тогава как да разбера накъде трябва да вървя?
На „Шереметиево“, както винаги, беше шумно и претъпкано. Охранителят ме отведе до служебния вход на офиса на „Трансаеро“ и едва след това сметна дълга си за изпълнен.