Аз съм никой.
Зомби, хомункулус, подхвърлено дете. Отпадък на обществото, изтеглил щастливия билет да послужа някой ден на това общество.
Вярвах в любовта и приятелството, в безкористността и предаността. Любовта се смени с пресметливост, приятелството — с делови отношения, безкористността се превърна в сполучливо влагане на капитала, предаността — просто в предателство.
— Омръзна ми да съм добро момче — прошепнах.
— Какво? — Данилов вероятно реши, че не е чул.
— Омръзна ми да бъда добро момче! — извиках аз. Гласът ми потъна в бученето на перката, но сега полковникът разбра. Сви рамене и се извърна.
Нека.
Смятай ме за истерик, ти, сътруднико на ФСБ и съсобственико на „Трансаеро“, бивш военнопленник, най-добър пилот на компанията! Ти няма да осъзнаеш това, което аз разбрах от един поглед на старата ти снимка. Теб са те пречупили много отдавна, когато са те пратили на война, осъдили са те на смърт, откупили са те от плен за два ешелона с мазут. Ти вече не умееш да се пречупваш сам, всеки удар ще отиде в старото счупване.
А аз засега още умея.
Омръзна ми да бъда добро момче.
… Стаята в хотела, която ми дадоха, беше доста по-хубава от обикновено. Разбира се, сега нали вече не бях редови смъртник, кръстосващ вселената със стар кораб. Сега бях от екипажа на Данилов.
Хвърлих куфарчето на леглото и се стоварих в креслото. Бледата зора едва се беше разпукала, но и в коридорите, и в парка пред хотела беше шумно. Космодрумът не спи никога. Рейсове, рейсове — пробиващи озоновия слой, отравящи въздуха и земята, безвъзвратно погубващи безчувствен метал и наивни пилоти. За късче извънземни боклуци, за паница супа от леща, за небе, в което няма кораби на силните. А за какво ще умирам аз?
За себе си.
А какво повече струва животът, освен самия живот?
Взех от масата дистанционното за телевизора. Понечих да го включа и размислих. Какво ще ми покажат — кацането на „Спирала“, тътнещия бас на президента, чудесния тирбушон? И то в тирбушона има повече смисъл. С него могат да се отворят цели двайсет бутилки за една минута.
На вратата се почука.
— Да! — извиках аз.
Влезе Данилов, а подире му — усмихнат скулест момък с тренировъчен екип.
— Е, екипаж, запознайте се! — обяви гръмогласно Данилов.
Джамп-навигаторът ми стисна ръката.
— Ринат.
— Пьотър — казах аз. По-добре без презиме.
Данилов се почеса в основата на носа.
Турусоб се оказа съвсем млад. Ако беше летец, щеше да се учи курс или два преди мен. Но джамп-навигаторите се подготвяха в Бауманк.
— Ох, ще се измъчиш с този командир — каза Ринат. — Изверг! Не ми даде да спя, измъкна ме от леглото.
— И аз самият бих поспал сега — съгласих се. — Медицинският преглед в дванайсет ли е?
— Аха. — Ринат се пресегна към хладилника, без да става, и го отвори. Въздъхна: — И при теб са взели цялата бира, гадовете…
— Каква бира? — възмути се Данилов. — Крос, сауна, басейн. Никакви такива!
Ринат се намръщи.
— Да вървим, да вървим — подкани го полковникът. — Мамка му, по-рано не само в космоса, но и на полет в атмосферата нямаше да те вземат.
Турусов въздъхна:
— Пьотър, ти ще дойдеш ли?
— Не, ще поспя.
— Добре, разрешавам — съгласи се Данилов. — Не умее човекът да спи в самолетите, Ринат. Уморен е. А ние ще потичаме.
— По дяволите… — въздъхна Ринат и се изправи. Едва се въздържах да го посъветвам да си запази възклицанията за после. Затворих вратата след тях и легнах на кревата, без да се събличам.
Трябва да съм във форма. Трябва да се наспя. Данилов напразно ме набеди, мога да спя във всякакви пози и при всякакъв шум.
Само ми трябва да знам, че някъде наблизо има светеща лампа.
След час ме събуди звънът на телефона. Знаех кой звъни и знаех какво ще чуя. Затова не бързах. Разтрих очи и напипах слушалката върху нощното шкафче.
— Да?
— Петя? — Гласът на Данилов беше не просто тревожен, а отчаян. — Петя, случи се нещастие.
— Какво е станало? — попитах аз, поглеждайки през прозореца. На двора пред хотела две девойки играеха тенис. От здравите им, напомпани фигури и късите прически си направих извода, че са от някой женски екипаж. Може би наш, а може би френски — те често стартираха оттук.
— Ринат… падна по време на кроса… счупи си крака.
Интересно, във ФСБ ли ги учат на това, или Данилов просто е разностранно развита личност? Все пак да счупиш крака на човек, и то така, че да не се разбере чия е вината, не е лесна задача.
— Ужасно — казах аз. — Просто кошмарно. Как се чувства?
— В болницата сме. Лекарите го гледат… Говорят за някакво счупване с раздробяване… — Данилов изпсува и каза приглушено, някъде встрани от слушалката: — Защо така, Ринат…