— Иска да гледа старта — продължи Кисельов. — Развълнувал се е, а?
— Разбира се.
— Не искам да го огорчавам. Изряден човек е дядо ти… — Генералът изхъмка. Натисна бутона на селектора: — Галина, какви са новините?
Не чух думите на секретарката, само долових тона. Не беше радостен.
— Пьотър е великолепен джамп-навигатор. И роден пилот — обади се Данилов. — Той доказа това…
— Ще се наложи да го доказва днес — каза мрачно Кисельов. — Пьотър, искаш ли да отлетиш да докараш твоя… — Генералът замълча, махна с ръка. — Не. Стига толкова. Не дай си Боже да стане още нещо. Достатъчно работа създадохме на травматолозите. Нито крачка извън космодрума!
Двамата с Данилов отидохме в болницата при Турусов. Току-що бяха върнали навигатора от рентгена. Той лежеше и се опитваше безуспешно да си нагласи завивките. Видът му беше като на всеки здрав, никога не влизал в болница човек, който внезапно е прикован към леглото.
— Как си, Ринат? — попита Данилов със съчувствие.
— Добре… — Гласът на навигатора беше станал леко провлечен, по-бавен. Очевидно му бяха инжектирали наркотици. Той гледаше Данилов много странно… с някакво детинско учудване.
И още как. С разума си разбираше, че падането му не е било случайност. Но сърцето му отказваше да го приеме.
— Вече обсъдих всичко — каза дружелюбно Данилов, сядайки на края на леглото. — Решено е, че имаш производствена травма. Пълни заплати, с всички премии и надбавки, лечение, отпуска за сметка на компанията. А след два-три месеца ще се върнеш в строя!
Тази прогноза ми се стори прекалено оптимистична, но си затраях.
— А полетът? — попита Турусов. Докосна предпазливо своя стегнат в пластмасова шина крак и се намръщи.
— Всичко е наред. Ще излетим двамата с Пьотър. Нали той има навигационен пропуск.
— Непознато трасе… — Турусов поклати глава. — Аз, разбира се, подготвих две-три траектории…
— Няма свободни навигатори — въздъхна Данилов. — Какво да се прави.
— Ще се справиш ли? — попита Ринат.
— Мисля, че да — отговорих аз предпазливо.
Турусов направи гримаса. Като при всеки професионалист, на него му беше трудно да си представи друг на свое място.
— Изчисленията ми са в главната траекторна кутия — каза той неохотно. — Обозначени са с „Джел-17 — 1“ и „Джел-17 — 2“. Първата траектория е по-удобна, само шест джампа. Втората е с осем, но затова пък с преминаване през системите на прашните, хиксоидите и непроизносимите. Може да помолите за помощ… ако се наложи. По-добре минете по втория курс.
Разбира се, той не ми се доверяваше. Не вярваше, че ще се справя без проблем. Може би Ринат беше прав, само че ние нямаше да летим за Джел-17. И не аз щях да изчислявам траекторията.
— Всичко ще бъде наред — обещах му.
В стаята влезе сестра с пълна спринцовка в ръка. Спря се, мълчаливо и неодобрително гледайки Данилов.
— Тръгваме си, тръгваме си. — Полковникът бързо се изправи. — Ринат, оздравявай.
Вече бяхме при вратата, когато ни догони гласът на навигатора:
— Сашка… защо?
Данилов се спря и аз забелязах как се напрегна тилът му.
— За какво говориш, Ринат?
Турусов издържа за секунда на погледа му, после махна с ръка:
— Нищо, Саша… всякакви видения ми се въртят в главата.
— Почивай си — посъветва го Данилов. — Сега сънят е най-доброто лекарство за теб.
Излязохме в коридора. Александър ме погледна мрачно.
— Мерзавец си ти, полковник — казах аз.
Скулите на Данилов се изопнаха.
— Петя, летя с Ринат от четири години…
— Именно.
Данилов се обърна и тръгна по коридора.
В пет вечерта все още седях в стаята си и гледах през прозореца. Току-що беше стартирал „Пророк“ — еднотипният с „Влъхва“ кораб на полковник Василий Владимирски. Те отиваха към някаква система на прашните с товар от минерали. Общо взето, да се превозва руда е съвсем неизгодно. Но расата, хранеща се с неорганични вещества, си имаше своите странности.
Може би серният пирит, чугунът и бокситите са предназначени за трапезата на императора? Или на който там управлява прашните. Някакъв Велик червей…
Както разбрах, на връщане „Пророк“ щеше да кара също минерали. Ако се съди по това, че още сега, три денонощия преди предполагаемото връщане на кораба, в Свободния пристигнаха вътрешни войски и два огромни фургона за транспортиране на товари — щеше да е нещо много тежко.
Злато, платина или плутоний…
Странно нещо е междузвездната търговия. За нас тя прилича повече на обикновена размяна. Ние пращаме на хиксоидите птици или картини, а те на нас — кортризон или активна пластмаса, с килограм от която може да се направи малка, но здрава къщичка. Както се спазариш, това заработваш. И всичко е оплетено във веригите на ограничения, прецеденти, закони и подзаконови актове на търгуващите раси, установените от Конклава правила. Например, на практика не ни продават технологии. Не че не е възможно… но е малко вероятно. Съществува и такава една гадост — Законът за неправомерното използване. Работи само по отношение на по-младите раси, тоест — на нас. И прилича най-много на фино издевателство.