Пултът на джампъра беше покрит с прозрачен пластмасов капак. Отворих го със замах и подадох мощност към генератора.
Гадове… гадове, дори нямаше в какво да ги обвиня. Времето за подготовка за джамп е две минути. От гледна точка на извънземните имах предостатъчно, за да се размина с крайцера.
„Извънреден джамп… Начална точка — Хикси. Крайна точка — Земята. Автоматично определяне на междинната точка. Отклонение…“ Поколебах се за миг, пресмятайки каква граница на отклонението мога да си позволя. „Нула цяло и три стотни от процента… Enter“.
Или ще се вместя в три стотни, или ми предстои весела космическа въртележка.
Кулата за излитане все още ме ръководеше, добавяйки последните проценти от орбиталната скорост. По повърхността на Хикси се стелеха жълто-бели хълмове. Наоколо — тъмнина и звезди.
Креслото пропадна под мен, „индикаторът за гравитация“ — окачено на конец мишленце от влакнеста изкуствена кожа — заплува във въздуха. Връзката с кулата прекъсна и безтегловността пое совалката в най-нежната прегръдка на света. Край. Бях в свободен полет. И най-важното — извън атмосферата. Сега джампърът можеше да се задейства, без притеснения, че част от планетата ще тръгне на пътешествие заедно със совалката. Погледнах отново радара.
Видях миниатюрна точка в самия край на екрана. Голям крайцер. Много голям. Обичат гигантските кораби дребните алари…
— Хайде, хайде — прошепнах на компютъра. Надписът „Изпълнявам“ върху екрана не ми вдъхваше особена увереност. Понякога изчисленията отнемаха до половин час.
Точката се местеше плавно. Съобразих посоката и обърнах глава, вглеждайки се напред по направлението на полета. И видях далечен отблясък над дъгата на хоризонта.
Совалката ми едва ли летеше толкова неудачно, че да се сблъска челно с крайцера. Но това не беше и необходимо. На разстояние до осем километра енергийният щит на крайцера щеше да ме помете. Или просто щях да попадна в областта от изкривено пространство, оставаща в килватера на крайцерите до петнайсет минути. Совалката щеше да се разпадне като изгнила лодка, ударена от цунами.
— Хайде, гадино! — извиках аз на джампъра. И той сякаш ме чу.
„Изчислението е приключено“.
Не си направих труда да гледам диаграмите на курса. Без да откъсвам поглед от крайцера, който вече беше видим с невъоръжено око диск, напипах стартовия бутон и отместих фиксатора. Джампърът забуча тихо, преминавайки в режим на готовност.
Аларският крайцер беше прекрасен. Диск с диаметър осемстотин метра, обсипан с кулички с неясно предназначение. Дали оръжейни гнезда или жилищни отсеци, не беше ясно. Кой от хората може да се похвали, че е бил на аларски крайцер? На ширина дискът беше петдесет метра, ако не ме лъжеше паметта, и в основата му бяха разположени трите решетки на гравитационните двигатели. Сега трябваше да блещукат в светлолилаво — метриката на пространството се разкъсва, неспособна да издържи на гигаватите енергия, изтичащи в космоса. Да не дава Бог да видя тази светлина.
Аларите не минаваха за една от най-войнствените раси, но крайцерите им бяха добри. Спомних си един документален филм, който ни бяха пускали на курсовете: два аларски крайцера, разбиващи на прах планета. Онзи грациозен танц в орбита, тънките лъчи, разораващи повърхността — по континентите стремително се носеха мътнооранжеви огнени вълни. После обръщане на двигателите към планетата — и светлолилав пламък по целия екран. И прахът, астероидният рой, в който се беше превърнала планетата. Скали, изгарящи върху силовите щитове на крайцерите. Ад, сътворен за две-три минути.
Ние дори не знаем каква беше тази планета. Дали имаше население, или не. Аларите ни бяха предоставили записа просто така, за информация.
Взехме я под внимание.
Виждаха ли ме аларите? Със сигурност. Погледнах танцуващото над пулта мишле. Почти тяхно копие, само че по-мъничко. Какъв шегаджия е космосът — започнахме да се боим от мишки. Двайсеткилограмови рунтави гризачи, чиито крайцери попиляват планети.
Какво ли си мислят, когато гледат човешката черупка с реактивни двигатели с течно гориво, носеща се срещу тях? Очакват фойерверк? Нямат намерение да маневрират — те са пълзели към Хикси няколко месеца, разкъсвайки пространството, и сега мечтаят да се озоват на твърда повърхност.
— Останете си със здраве, мишоци — казах аз и натиснах бутона на джампъра.
Джампърът изписука тънко, когато кондензаторите изстреляха складираната енергия към антената. И като че ли успях да видя нищото.
Пространството наоколо се разтвори и пусна совалката в опаката си страна.