Когато се облякохме и излязохме от медицинския сектор, аз попитах Данилов:
— А ти кога…
Полковникът ме погледна и въпросът увисна във въздуха.
— Да вървим при Кисельов.
Стигнахме до административната сграда след пет минути. Секретарката не беше в приемната, затова пък охранителите отново се бяха появили. Какво, да не би традицията да е такава — вечер да се преминава на по-строг режим?
При вида на Данилов сержантите безмълвно отстъпиха от вратата. Данилов отвори рязко първата врата и едва в преддверието пред втората успокои движенията си.
— Другарю генерал-лейтенант…
— О, Саша! — чу се познат глас.
Поех си дълбоко дъх и влязох след Данилов в кабинета на Кисельов.
Андрей Хрумов носеше изгладен костюм, само че този път — скъп и модерен, вълнено-памучен. И вратовръзката му беше от полупрозрачна ароматизирана тъкан от Даенло — превозвах веднъж такава, разтоварваха я под погледа на двайсетина войници и агенти на ФСБ. За какво ли му е цялото това важничене?
— Е, взимаш Петя за съекипник? — попита Андрей Валентинович, прегръщайки Данилов. После ми подаде ръка:
— Здравей, внуче!
— Здрасти. Как беше полетът? — попитах аз.
В очите на стареца нещо неуловимо се промени.
— Нормален, Петя, нормален.
Маша седеше отстрани. С белия костюм от сако и панталони и с грижливо фризираната си коса тя изглеждаше дори симпатична. Кимнахме си учтиво. Тъкмо в момента Кисельов усмихнат наливаше кафе на девойката. Възрастен, недодялано-галантен боец… Много ми беше жал за него. След няколко часа щеше да стане бившият началник на Свободния космодрум.
— Защо не си щадиш стомаха, Саша? — попита с укор Кисельов. — Като се върнеш, ще се подложиш на пълни изследвания…
— Съобщиха ли ви вече, другарю генерал?
— Такава ми е длъжността, трябва да знам всичко. — Кисельов се засмя добродушно. Аз извърнах поглед. — Е, какво, време ви е…
— Време е — съгласи се Данилов и даже направи крачка към вратата. Спря се и попита:
— Андрей Валентинович, откъде ще наблюдавате старта?
— Оттук ще го гледаме — каза старецът, без да откъсва поглед от мен.
— Другарю генерал, може би е по-добре да откарам Андрей Валентинович до трети бункер? Нека да гледа от полето…
— А? Андрей? Страх ли те е, че ще оглушееш? — попита Кисельов.
— Аз? — отговори с въпрос Хрумов.
Генералът се засмя:
— Добре, вървете… Машенка, а ти?
— Аз — с Андрей Валентинович — каза девойката смутено. Изведнъж ми се стори, че са разиграли пред Кисельов постановка — възрастен мъж, влюбен в младо момиче… Всъщност… дали беше постановка?
— Да се заема ли? — попита Данилов.
Може би и Кисельов усети нещо. Не отговори веднага, но все пак се съгласи.
— Добре, Саша. Съпроводи гостите. А вие — в автобуса.
Не беше хубав начинът, по който вървяхме към гаража. Мълчаливо. Андрей Валентинович ме поглеждаше, сякаш се опитваше да разбере какво е станало с внука му за по-малко от денонощие. Данилов, явно усещайки напрежението, мълчеше. Само Маша не обръщаше внимание на нищо. Тя носеше два големички сака и решително отказа помощта ни. Готов бях да се обзаложа на всички звездолети в Галактиката, че съдържанието на единия сак ми е добре известно. А и за другия се досещах.
Постройката с гаража за служебен транспорт на космодрума е огромна, не по-малка от ЦУП или от административната сграда. Там са и влекачите, изтеглящи ракетите-носители на старта, и по-малките коли. На входа, естествено, имаше охрана, и тук ни очакваше първият проблем.
Кисельов явно вече се беше разпоредил за пропуските на двамата цивилни, но саковете на Маша явно предизвикаха нездрав интерес в майора-охранител.
— Може ли? — Той посегна към багажа.
Данилов, вече преминал през поста, се спря.
— Някакъв проблем ли има, майоре?
Стори ми се, че Александър разчиташе да види на поста съвсем друг човек. Ето че загазихме!
— Длъжен съм да прегледам багажа — изрече примирително майорът.
— Няма време.
— Другарю полковник… — започна с извинителен тон командирът на поста. — Нали знаете какви са правилата…
— Няма време — парира равнодушно Данилов. — Да вървим, Маша.
— Другарю полковник! — В гласа на майора изведнъж се прокраднаха метални нотки. — Простете, но уставът…
— Добре! — съгласи се неочаквано Данилов. — Давай, момче. Рови се. Ти какво си мислиш, че гостите на космодрума са решили да го взривят? Като водим американските сенатори на екскурзия, така се натягате…
В гласа му имаше раздразнение, но майорът не се трогна. Зад гърба му, в остъклената кабина, седяха трима войници с автомати и аз си представих с ужас какво може да стане сега.