— Извинете… — майорът взе сака от Маша. — Охо!
Той я изгледа с уважение.
— Да си бяхте оставили вещите в хотела — каза, вдигайки с усилие сака на олющената маса, — и нямаше да има никакви проблеми. А така… трябва да има ред. Не отивате в сладкарска фабрика!
Командирът на поста явно се гордееше със своята принципност. Едва ли очакваше сериозно да намери нещо подозрително и незаконно в саковете, но не пропусна случая да сложи Данилов на мястото му…
— Или можете да ги оставите при нас. Също не е редно, но…
Без да дочака отговор, той започна да разкопчава ципа на единия от саковете.
Интересно, какво ли е в него — изчислителят или оръжието?
Най-отгоре в сака имаше пуловер и леко яке. Майорът сви рамене и започна да вади дрехите.
От купчината дрехи се подаде малка сива лапичка и нежно докосна ръката на майора. Той застина.
— Тук има камера и касети. Гостите искат да заснемат старта — каза Данилов.
… А бившият ми дядо дори не гледаше случващото се. Разглеждаше коридора, плакатите на стените, войниците зад преградата. На него, изглежда, наистина му беше интересно на космодрума.
И кога са уговорили такъв вариант на проникване?
— Гостите искат да заснемат старта… — повтори майорът. Погледът му стана сънен и глупав. Ръцете му лежаха безволево върху дрехите.
— Затворете сака, майоре — подхвърли Данилов.
Командирът послушно закопча сака, посегна към втория. Мислех, че Данилов просто ще му нареди да не го проверява, но грешах.
— Отвори го, Маша — помоли полковникът.
Този сак беше затворен с цифрова заключалка. Маша сама я отвори пред майора. Той равнодушно огледа железата с крайно подозрителен вид, с които беше натъпкан догоре сакът, и погледна въпросително Данилов.
— Всичко е наред, нали се убедихте — каза полковникът.
— Да — съгласи се с лекота майорът. — Затваряйте. Успешен полет. Да направите хубави снимки.
Каквото и да беше сторил с него изчислителят, майорът явно постепенно излизаше от шока. Може би дори щеше да си спомни какво е имало всъщност в саковете… с течение на времето.
Той отбеляза нещо в дневника и набра кода на вътрешната врата. И ние влязохме в гаража. Огромното, мъждиво осветено помещение наподобяваше покрита железопътна гара. Няколко дълги влекача с множество колела, с размери, по-големи от тези на локомотив, засилваха това впечатление. Едно от тези чудовища тъкмо излизаше с грохот на площадката на космодрума. Вонеше на изгорели газове и никаква вентилация не би се справила с това.
Тук също имаше пост, но този път не се наложи да се прибягва до способностите на изчислителя. Данилов просто се здрависа с началника на охраната, двамата размениха някакви шеги, и ни пуснаха да минем. Веднага видях малкия автобус, с който трябваше да ни откарат до стартовата позиция. Но Данилов, махайки с ръка на хората в автобуса, ни поведе встрани, към малка волга с надпис „Специална“ на вратите. До колата стоеше непознат за мен човек в цивилно облекло.
— Както се договорихме — каза Данилов, като се здрависа с него.
— Искам писмено нареждане, другарю полковник.
Това явно беше някой от службата за сигурност. Длъжен да се подчини на Данилов и не изпитващ възторг от това в момента.
— Разбира се.
Данилов извади и му връчи лист хартия. Успях да забележа дебелия надпис отгоре: „За служебно ползване. Строго секретно.“
Шофьорът прочете внимателно заповедта.
— Изпълнявайте — каза Данилов.
— Слушам, другарю полковник — отвърна шофьорът без ентусиазъм.
Помогнах на Маша да сложи саковете на задната седалка и да се качи. Бившият ми дядо седна до шофьора, но се забави със затварянето на вратата и попита:
— Пьотър, какво ти е?
Премълчах. Не му беше времето.
Волгата тръгна веднага, Андрей Хрумов ме гледаше накриво през стъклото, но аз дори не му помахах. Ръката ми не се вдигаше.
— Момчета, по-живо! — извикаха ни от автобуса. — Трябваше да сме тръгнали преди пет минути!
Вече се стъмваше и шофьорът пусна фаровете. Ту преминавахме през осветените от прожектори участъци, ту се гмурвахме в мрака.
На площадката имаше доста коли. Повечето от тях се връщаха от третата стартова позиция, откъдето беше излетял „Пророк“. Там все още беше задимено и горещо, но монтажниците имаха само денонощие за проверка на съоръжението и подготовка за новия старт.
Заобиколихме по дъга третата стартова позиция, преминахме покрай втората — там вече се извисяваше „Руски меч“, кораб, който щеше да излети на следващия ден. Пред нас оставаше само първата стартова позиция с готовия за излитане „Влъхва“. Гигантската „Енергия“, единственият носител, способен да извежда кораби от такъв клас в орбита, бе обвита в облак мъгла. Ледената кора върху ускорителите проблясваше в светлината на прожекторите.