— Не е ли красив? — попита Данилов.
Той не очакваше отговор и аз просто кимнах.
Има нещо нередно в тази красота все пак. Тя е вървяла през двайсети век. Такива кораби е трябвало да помогнат на човечеството да покори Слънчевата система. Да построи бази на луната и селища на Марс, да достигне Венера и Меркурий. После е трябвало да се родят йонните и атомните двигатели, всякаква екзотика като лазерните ускорители, слънчевите платна и фотонните звездолети… И едва тогава, след като човечеството е усвоило своята система, би трябвало да измислим джампа.
Но нима младите учени от МГУ13, които за копейките, заделяни от бедната държава, са успели да построят модел на джампъра, са виновни? Сега подигравките с „руските приоритети“ се смятат за добър тон. Но нали джампърът е измислен в Русия? Да, после целият екип учени емигрира в Щатите. Купиха ги — Америка е свикнала да купува с лекота онова, което не може да измисли сама. И първият кораб с джампър беше американският „Ентърпрайз“. Но все пак в моята страна изпревариха времето — с десетки, може би със стотици години.
Невъзможно. Немислимо. Кроманьонците се научиха да правят ролс-ройси и да ходят на лов за мамути с тях.
Ако на света имаше поне малко справедливост! Ако Конклавът беше като Лигата на свободните звезди, Галактическите алианси, Великия пръстен, или която и да е друга от щедро измислените от писателите-фантасти общности. Ние бихме подарили на извънземните джампа — немислимо щедър подарък… И бихме получили гравитационни двигатели, контрол върху климата, универсални ваксини, биокомпютри…
Но справедливост няма. Стиснали копието с каменен връх, ние изскачаме през прозореца на лимузината, вглеждаме се зорко в отдалечаващия се мамут — и се гордеем със себе си.
А какво друго ни остава?
Автобусът спря на петдесет метра от стартовите хангари. Двигателят замря. Въздъхнах, изправих се и взех куфарчето си. Данилов ми намигна и тръгна към изхода.
— Момчета, по-бързо! — Старшият в екипа, който ни караше до стартовата позиция, явно беше новак. Близостта до димящата, пълна с течен кислород и водород ракета го изнервяше. Да, навярно това е страшно. Когато преди година „Георги Победоносец“ се взриви на старта, изпепели всичко на два километра наоколо.
Страхът пред техниката преминава едва тогава, когато тя започне да ти се подчинява. Когато ръцете ти са върху пулта за управление и всеки градус в дюзите, всяка атмосфера в тръбопроводите е изписана на екраните. Ние, хората, сме странни. Създаваме устройства, които не можем да разберем. Между другото, това е белег на силна раса…
В автобуса имаше петнайсет души. Някои по официална работа — например лекарите, охранителите и техниците, а някои просто бяха решили да се повозят из космодрума. Но всички сметнаха за свой дълг да потупат мен и Данилов по гърбовете. Да ни пожелаят успех.
Когато вече стояхме върху окадения, напукан бетон, старшият на изпращащия екип връчи на Данилов ключа за управление. Полковникът пое безмълвно огънатата метална пластинка и се подписа в дневника, приемайки командването на космическия кораб.
— Късмет — каза старшият.
— Благодаря. — Данилов вдигна глава, оглеждайки ракетата. — Е, Петя?
— Да вървим.
Няколко души ни изпратиха до асансьора. Влязохме в просторната решетъчна кабина, затворихме вратата. Старшият на изпращачите натисна тържествено бутона.
Асансьорът се понесе нагоре.
Кой знае защо, предполагах, че дядо и Маша ще ни чакат в асансьора. Но щом ги нямаше, да не би вече да са в совалката?
— Нервен ли си?
— А ти?
— Разбира се.
Облегнах се машинално на стоманената решетка на асансьора и побързах да дръпна ръката си. От титановия корпус на „Енергия“ прииждаше студ. Промъкваше се до костите, прилепваше кожата към метала. Не бях свикнал с това — старият „Протон“, който извежда в космоса „Спиралата“, все още лети с азотен тетраоксид и несиметричен диметилхидразин. Особено отровен, разбира се…
— Ако Карел лъже… — казах аз.
— За какво му е да го прави?
— Откъде да ги знаем извънземните?
— Изгодата е основният стимул на разумния живот — каза сухо Данилов. Настръхна, закопча куртката си. Асансьорът беше изминал само половината път, а космодрумът вече се виждаше като на длан. Металът на хангарите поскърцваше, хрущеше посипващият се от „Енергия“ лед. — Изчислителят няма изгода да лъже.