— А аз си мислех, че основният стимул за разума е любовта — отговорих. — Към хората, към дома, към знанията. Към каквото и да е.
— Това е едно и също, Пьотър. На горките ни уморени мозъци им е изгодно да вярват, че обичаме и сме обичани. Майката обича сина, родината обича гражданина, приятелката ти обича теб. А всъщност… — Данилов се изплю през решетките, усмихна се. — … Това са или инстинкти, или пресметливост. Обикновено — смесица от двете. Нали всъщност разбираме, че ценността ни се определя само от способността ни да работим. Да принасяме полза за околните, за обществото. И разбираме също, че това не може да продължава вечно. И ето, че се страхуваме… от любовта. От старостта, от болестите, от тъгата… Ако Карел беше заговорил за любов към човечеството, щях да го уловя за яката и да го отнеса лично в СКОБ. Но той не се е загрижил за нас. Просто е станало изгодно хората и изчислителите да се съюзят временно.
— Ти си циник, Саша.
— Не усещам в тона ти да ме осъждаш.
Данилов погледна нагоре, после въздъхна и започна да разкопчава панталона си.
— Не си мисли, че съм се побъркал — съобщи той. — Всеки си има свои ритуали…
— Препикаването на ракета-носител носи късмет?
— На мен — да.
— Току-виж си настинал — казах аз, едва сдържайки смеха си.
— Кое му е смешното? — попита мрачно Данилов и се закопча.
— А, нищо… просто ако пилотите знаеха каква е причината за късмета ти…
— Владимирски, например, хвърля от асансьора монети от пет копейки — каза Данилов. — А Кисельов, когато още летеше, си капваше в носа нафтизин. А ти самият нямаш ли ритуал?
Помислих за секунда и после си признах.
— Имам. Взимам си талисмана. Нали това също е ритуал. Извинявай, Саша, беше неуместно да се смея.
Асансьорът спря с грохот. Данилов щракна заключалката и излязохме на горната площадка на стартовия хангар.
Именно там ни чакаха.
Андрей Валентинович и Маша лежаха на железния под, явно презастраховайки се, за да не ги видят от площадката. Разбира се, в ръцете си Маша държеше оръжие. Този път не парализатор, а нещо много внушително, с дебела цев и цилиндричен приклад. До нея бяха саковете.
Ама че партизани сме.
— Ще се простудите, Андрей Валентинович — каза загрижено Данилов. Приближи се към люка, водещ към шлюза на „Влъхва“, завъртя бързо монтирания в корпуса малък щурвал. — Трябваше да влезете, тук няма ключалки!
— Знае ли човек — каза Маша, надигайки се на колене. — Току-виж се включил някой датчик…
Данилов влезе пръв в люка, аз помогнах на Маша и приведения Хрумов също да влязат, подадох им саковете. Хвърлих последен поглед на космодрума.
Странно. Очаквах угризения на съвестта или обратното — увереност в правотата си.
А в душата ми нямаше нищо. Само пустота.
Глава 4
„Буранът“ е конструиран така, че „таванът“ и „подът“ заемат нормалните си места само при кацане. Сега, на старта, когато яхналият „Енергията“ кораб гледаше с носа нагоре, настаняването в него беше трудно. Ние с Данилов помогнахме на Хрумов и Маша да се настанят в креслата на джамп-навигатора и бордовия инженер на долната „палуба“. Отне ни пет минути да приведем креслата в стартово положение. Изчислителят, измъкнал се от сака, вероятно би предпочел отново да се настани върху джампъра. Но „Буранът“ не е малката „Спирала“. На „Влъхва“ джампърът беше разположен в агрегатния отсек. В края на краищата изчислителят зае креслото на космонавт-изследователя, което почти винаги оставаше свободно. Ние нали не изучаваме космоса. Само превозваме товари из него.
Всичко се случваше в абсолютно мълчание. По принцип в кабините няма скрити микрофони, но ние, без да се уговаряме, решихме да се презастраховаме. Не дай боже, ако ЦУП разбере, че в совалката има повече от двама души…
— Втори пилот, заемете мястото си — нареди Данилов, покатерил се пръв в креслото си. Аз седнах — по-точно легнах — в своето, сложих си шлемофона, мушнах кабела на телеметрията в щепсела на екипа ми и погледнах надолу.
Хрумов закима успокояващо. Макар че бившият ми дядо се беше разтревожил от поведението ми, сега естественият страх преди старта го беше лишил от всички други преживявания. Маша лежеше в креслото със спокойствието на опитен космонавт. Дори беше сложила по правилния начин краката си върху фиксаторите. Белите панталони се бяха събрали и аз неволно наблюдавах глезените й. Един мой съкурсник оценяваше всички жени първо по краката. Е, краката на Маша биха му харесали…
— Вторият пилот е готов — съобщих аз. Крадешком мушнах ръка в джоба си, извадих играчката-мишле и бързо я завързах над пилотския монитор. Може и да е смешно да се вярва в ритуали… Ръцете на Данилов затичаха по клавиатурата. Екраните на компютрите оживяха, слушалките зашумяха.