— Чакайте на връзката.
Данилов изключи връзката. Погледна ме:
— Пьотър, това е мой… колега. Познавам го добре.
— Ще стреля ли? — попитах аз.
— Да. И не се учудвай, че си признах. Прекалено много шум се вдигна. Ако не бяха сигурни — нямаше да се вълнуват толкова. Ако бяхме продължили да упорстваме, щяхме да ги изплашим още повече.
— Петя… — повика ме Хрумов. Обърнах се към него.
На джамп-пулта, пред който седеше бившият ми дядо, действаше изчислителят. Хрумов ме гледаше, вдигнал глава.
— Какво ти е, Петя? — попита той.
— Всичко е наред.
— Ти дори не попита как съм понесъл старта.
— Мисля, че си добре подготвен — казах аз. — Дори мисля, че си тренирал редовно. За всеки случай.
Маша, която в момента вадеше от джоба си някакво шишенце, ме погледна неодобрително. Каза сухо:
— Пьотър, това не е моя работа, но нямаш право да разговаряш така с дядо си…
— С дядо си ли? — попитах.
Андрей Хрумов трепна като от удар. Очите ни се срещнаха.
— Знам всичко — потвърдих аз.
Маша подаде флакончето на дядо, той го взе машинално, без да откъсва поглед от мен.
— Защо постъпи така? — попитах аз. — Защо ме лъжеше?
Изчислителят излетя от пулта, кацайки ловко в креслото си, и прошепна:
— Траекторията е въведена…
— Лъга ме двайсет и пет години! — извиках аз.
Данилов ни погледна неразбиращо, пое си въздух и изкрещя:
— Спрете да се изяснявате!
Навярно в мен сработи някакъв инстинкт от курсантските времена. Млъкнах. Дядо, така и не отронил нито дума, поднесе с потрепваща ръка шишенцето към устата си. Пое си въздух с изхълцване, изсмуквайки лекарството.
— Всички да се приготвят за джамп! — нареди полковникът. — После ще се карате.
— Това е забранена височина! — напомних аз.
— За нас сега всичко е забранено — отговори ядосано Данилов. — Двайсетсекундна готовност.
Той свали капака от джамп-пулта и сложи ръка върху стартовия бутон.
Равновесието в природата е толкова крехко нещо. Ще направим джамп от горните слоеве на атмосферата, а някъде над Карибско море ще се появи съкрушителен ураган. Ще станем песъчинката, нарушила естествения ход на природата. Смъртоносна песъчинка.
— Десетсекундна готовност — обяви Данилов.
Бях свикнал да слушам бученето на набиращия енергия джампър и пълната тишина, увиснала в отсека, действаше отпускащо.
— Накъде летим? — попита Маша, без да се обръща конкретно към някого.
Отговори й изчислителят:
— Към остатъците от червено-виолетовия флот на аларите…
За онези две или три секунди, които оставаха до джампа, успях да преведа цветовата кодировка на аларите в по-привичните цифри. Четиринайсети флот.
А защо към остатъците?
И в този момент джампърът сработи, разкъсвайки света на две.
Ооо…
… Прекалено лесно…
Когато дойдох на себе си в пълната тъмнина, в онази болезнена пустота, която настъпва след джампа, изведнъж си помислих за това. Джампът е прекалено лесен. Прекалено приятен.
Не биваше да създаваме такова нещо.
Нямахме право!
Той ни дава илюзията за могъщество, този скок през обратната страна на пространството. Събужда надежди, кара ни да се хвърляме в авантюри. А трябва да се приспособяваме тихо и послушно към вселената, към звездите, които не се нуждаят от нас… Човечеството наистина е дете, това не е игра на думи, а истината. Ние сме расли под бездънното небе, под черната бездна, която всяка вечер се изсипва над малката, плоска като маса Земя. И звездите са сияели над нас, примамливи и недостижими, чужди скъпоценности, примамливи и недостижими играчки. Но ние успяхме да достигнем звездите. Рано, прекалено рано. Докоснахме ги, толкова примамващи и желани.
И опарихме дланите си от звездния лед.
Студени играчки са звездите. Не можем да ги задържим в ръцете си.
Но и да се откажем — сега, когато вярваме в своето величие, в своите най-бързи кораби — нямаме сила…
— Пьотър… — повика ме хрипливо от тъмнината Данилов. Мълчах, все още бях там, където няма нито гласове, нито устави, нито задължителните след джампа процедури по реанимиране на кораба. В илюминаторите постепенно изгряваха звездите — ретината на окото се отърсваше от шока, започваше да вижда.
— Втори пилот!
— Вторият пилот е на поста си… — прошепнах аз.
— Андрей Валентинович! — Слушах как Данилов се занимава с кутията за аварийни средства, опитвайки се да я отвори, но аз самият нямах никакви сили.
— Жив съм… — отговори Хрумов с леко учудване. — Това… това е толкова странно…
— Мария!
— На поста си… — Гласът на девойката трепереше, но тя явно се беше окопитила. Браво, след първия джамп се налага някои да бъдат свестявани с шамари…