— Карел?
— Каква гадост е вашият джамп… — изсъска изчислителят.
Бившият ми дядо се закашля, потискайки смеха си. Все пак му ставаше светло на душата от мъките на извънземния.
Данилов най-накрая извади химическото фенерче. Счупи с хрущене пластмасовата тръбичка. Бледосинята светлина заля кабината.
Лицата ни изглеждаха мъртвешки, полузадушени. Маша вече се беше освободила от коланите, стигнала бе до Хрумов и сега се вглеждаше тревожно в лицето му. Но той беше понесъл джампа добре.
Аз, общо взето, не се бях съмнявал в това. По-рано знаех, че дядо винаги постига каквото иска. Сега знаех, че Андрей Хрумов винаги постига това, което иска.
Нямаше голяма разлика.
— Ще проверя товара… — каза Данилов, разкопчавайки коланите. Какво му става? Нима наистина се притеснява за старите бюстове? — Ще проверим… Маша, Карел, елате с мен.
— Но Андрей Валентинович… — запротестира Маша.
— Пьотър ще се погрижи за дядо си! — отсече Данилов. — Дръж се!
Той скочи през кабината и подхвана Маша за кръста. Тя послушно се улови за полковника. Двамата се понесоха заедно към шлюзовия отсек. Карел ме погледа за секунда, после пое след тях.
— Тактичен човек е той, все пак… — прошепна бившият ми дядо, когато останахме насаме. — Врял и кипял, бит, мачкан… но тактичен.
Безмълвно му помогнах да разкопчае коланите си. Старецът изплува неловко над креслото, хващайки се с едната ръка за високата облегалка. Огледа се и спря с жив интерес погледа си върху звездите в илюминаторите. Да, звездите са красиви, когато ги гледаш отдалече…
— Как узна? — попита Хрумов.
— В албума, под снимката на родителите ми, имаше изрезка. Там пишеше, че „известният политолог и публицист“ Андрей Хрумов е загубил в катастрофата цялото си семейство. Син, снаха и внук.
— По дяволите… — Хрумов потри челото си. — Да… паметта. Отначало изисква символи… книжа и снимки… а накрая, така или иначе, те подвежда.
— Аз не съм твой внук.
— Да! Аз те осинових! По-точно — „овнучих“ те, по всички документи ти си мой внук. И какво от това?
— Андрей Валентинович…
От това обръщение по име и презиме той потрепна, сякаш го удариха с бич.
— Работата не е в това, че не ти си заченал баща ми. И разбира се, не е в това, че си ме отгледал. За това — благодаря. Работата е там за какво съм ти бил нужен. За какво?
Старецът се сви, отмести поглед.
— В твоята книга, в увода… Там има една фраза за хората, които биха взели дете за отглеждане — не заради любовта, а заради неговата бъдеща полезност. Ти нали винаги си ми казвал: асоциациите казват нещо само за техния автор. Нищо повече.
— На лекаря му е трудно да се изцери сам… — прошепна старецът.
— За какво ти бях нужен?
— За да може в мига, в който ми потрябва съратник, силен, умен и предан човек, той да бъде до мен.
Е, поне отговори честно.
— Няма да те лъжа. Повече — не. Питай.
Ненапразно Андрей Хрумов се славеше като страшилище за правителството вече почти половин век. Беше се окопитил, беше се хвърлил в боя. Само че този път противникът му бях аз.
Е, пробвай се, старче!
— Съществуват ли тестове, позволяващи да се определи интелектуалния потенциал на двугодишни деца?
— В много малка степен. Наложи се да направя някои самостоятелни разработки. — Андрей Хрумов се усмихна горчиво. — Да, прав си. Аз не просто те взех от приюта. Аз те избрах. Както избират кученца. Здраво и умно. Томография, кардиограма, анализи. Тестове. Избрах най-перспективното дете от хиляда и петстотин.
— Ти си подлец, Андрей Валентинович.
— Да. Подлец съм, защото направих човек от теб. Шлифовах диамант. Ти не би могъл да пробиеш сам, Пьотър. Щеше да станеш работник. Или фермер. В тебе имаше прекалено малко подлост, за да станеш дори бандит! Сега щеше да се наливаш с евтина водка или да пушиш трева. Щеше да съсипваш интелекта си, паметта си, добротата си, капка по капка да удавяш човека в себе си. А Земята щеше да върви по пътя, наложен от извънземните!
— Но моят път щеше да си е мой път, Хрумов! Това, което говориш… та нали и извънземните смятат, че имат право да решават вместо нас! Те също шлифоват диамант! Не позволяват хората да си губят времето с ненужни дела!
— Ние и двамата сме хора.
— И какво от това? Не биваше да ме лъжеш! Аз нямаше да престана да те обичам, ако ми беше казал истината! Щеше да си останеш мой дядо! Разбираш ли? Щях да стана космонавт, ако ми беше обяснил причината! Ти нали и без това можеше да ме възпиташ така, че да стана какъвто искаш! Борец срещу извънземните, терорист, убиец. Какъвто искаш!