Хрумов мълчеше.
Извърнах се. Отнякъде се появиха сълзи. Заплуваха откъснали се от ресниците ми кристални кълба, увиснаха пред очите ми, отразявайки отровната химическа светлина. Светлосини звезди…
— Обикнах те, Петя — каза Хрумов. — Вярваш ли ми?
— Обикнал си ме? Като удачен инструмент, с който привикват ръцете?
— Не. Като внук. Не съм обичал сина си така, както обикнах теб.
Мълчах. Аварийното осветление плахо се запали.
Не искам светлина сега!
— Много е лесно да се решиш да извършиш подлост — изрече тихо Хрумов. — Особено когато осъзнаваш, че това е подлост. Да решиш, че ти е нужен наследник. Продължител на идеята. Да раздадеш малко подкупи… никога не съм бил беден човек, ти сам знаеш. Да наемеш лекари, да подбереш едно дете от хиляда и петстотин. Властите знаеха… но не им пукаше. Старият шумен популист се е побъркал и си избира нов внук… Да, исках да си намеря съратник. Просто съратник! Млад съратник, който дължи всичко на мен. После ти ми стана син, внук, всичко… Прекалено много те обичах. Страх ме беше да си го призная. Това е много трудно, да се решиш на откровеност… особено когато обичаш. Каква е разликата, в края на краищата, каква е разликата… Трябваше да ти кажа колкото се може по-рано. На десет, на дванайсет, на петнайсет години. Това не би променило нищо. Веднага мога да ти разкажа… как би реагирал на една или друга възраст. Но аз не можах. Не успях.
— Лъжеш — прошепнах.
— Не, Петя. Не мога да ти докажа, че не лъжа. По никакъв начин. Аз наистина съм чужд човек за теб. Чужд по кръв. А любовта… нея не можеш да я измериш с никакви уреди. Не можеш да приложиш удостоверение с печат.
— Обичал си ме, защото Земята…
— Да я вземат дяволите тази Земя! — извика с тънък глас дядо. — Да се разпадне на прах дано! Огън да я гори! Ако знаех тогава… ако знаех…
Потрепнах, вкопчен в креслото, посегнах рязко към дядо. Той се сви, закривайки лицето си с ръце, но непослушните сълзи, жалките старчески сълзи, се промъкнаха през пръстите му, разлитайки се като искри из кабината. Настаних го в креслото и му помогнах да се закопчае. Притиснах глава към гърдите му, както в детството, когато можех да се скрия от всички беди и обиди на коленете му.
— Дядо, прости ми…
— Петя, мое дете… — Той се тресеше от ридания. — Аз съм виновен, аз съм виновен, знам.
— Дядо, прости ми…
— Прав си, не можех, не трябваше да лъжа. Ти сега никога няма да ми повярваш. И ще бъдеш прав. Прекалено много говорих… за свободата… за правото да бъдеш себе си. Но ние не сме свободни, дете мое. Ние сме роби. Ние сме слуги на своята любов.
— Дядо, вярвам ти…
— Прекалено много обичах Земята. Обичах нашия смешен свят. И нашата нещастна страна — винаги съм я обичал повече от Земята. И дома си обичах повече от страната. Защото само любов, която се състои от малки неща, от частици, от нещо смешно и глупаво, от входа, в който си се целувал за първи път, от двора, където си се сбил за първи път, от работата, в която си намерил себе си… Не е важна свободата, Петя. Любовта…
Махнах ръцете му от лицето и го погледнах в очите.
— И аз те обичам, дядо — казах. — Обичам и Русия. И Земята. Но за това — по-нататък. Не плачи, моля те. Сега ще се върнат Данилов и Маша…
Погледнах неволно към люка за шлюзовата камера и потрепнах. Там, хванали се за ръцете, висяха Маша и Данилов. Край тях се рееше изчислителят.
Висяха така отдавна…
— Пьотър, започнете реанимация на совалката — каза Данилов. И добави: — Моля.
Кимнах, без да кажа нито дума. Не ми пукаше какво са чули и какво — не. Важното беше, че дядо още плачеше, бършейки сълзите си с ръкав.
— Бих могъл да кажа нещо, подходящо за ситуацията — прошумоли изчислителят. — И би прозвучало правдоподобно. Но ще премълча, защото в действителност не изпитвам никакви значителни емоции.
— Разбирам — казах аз. — Ето защо сме по-силни от вас, гущерче. Защото винаги изпитваме емоции. Независимо дали са на място, или не.
Влечугоидът щракна с челюсти.
— Надявам се, че емоциите на човечеството по отношение на нас ще са положителни — каза той. Почти умолително.
— Зависи от това дали ще заслужите любовта ни — отговорих. — Но засега имате шанс.
Глава 5
Совалката оживя.
Енергията се върна в горивните елементи, а програмите за полета — в компютъра. Реанимирахме кораба задружно и мълчаливо. Земята беше далече, на малко над дванайсет светлинни години. И всички земни кораби никога не биха ни намерили, дори знаейки прекрасно това разстояние.
Най-важното е посоката. Това е като в живота: бързо разбираш колко далече може да отиде един човек, но никога не знаеш какъв път ще избере.