Но нали това на екрана не е винилова плоча!
— Каква мощност е необходима, за да се причинят такива разрушения? — попита дядо.
— Работата не е в мощността — расата, измислила джампъра, трябва да съзнава това — изрече ехидно изчислителят. — Но тук енергията наистина е била огромна. Предполагам, че торпите не биха могли да я абсорбират.
Виж ти. А аз мислех, че силната раса, живееща във фотосферата на звездите, е абсолютно неуязвима.
— Нататък! — нареди дядо. Очите му горяха. Най-накрая се беше убедил, че в космоса има сила, способна да ужаси Конклава!
— Ето това е противникът на аларите — каза изчислителят и на екрана се появи корабче. Също дискообразно, като че ли метално. Но значително по-сложно, с редица издатини по краищата, свързани в странна плетеница, със забележимо удебеляване в центъра. По-скоро леща, отколкото диск.
Корабчето беше доста малко. До него се появи схематична човешка фигурка — лещата изглеждаше по-малка, отколкото нашия „Влъхва“. Може би с размерите на „Спирала“.
— Колко са били? — попита Данилов.
— Толкова неточно ли се изразявам? — ужаси се Карел. — Бил е един-единствен.
Погледнах към дядо и видях, че той е подпрял брадичка на дланите си и изучава внимателно непознатия кораб. За разлика от мен, не се беше уплашил.
— Карел — казах аз, — сгрешили сте. Това не е Втора сила, с която могат да се играят дипломатически игри. Това е просто сила. Тя ще помете силните, ще смаже слабите. И дори няма да забележи това.
Данилов кимна. По този въпрос се оказахме абсолютно солидарни.
— Има една малка подробност. — Изчислителят ме погледна накриво. — Има нещо, което стои над силата.
А сега на екрана очевидно тръгна видеозапис. Или нещо, служещо на аларите за аналог на видеозапис, преобразувано от изчислителя в нашата система за изображения.
Огромен хангар и навсякъде из него — мишки. Кошмарът на котката от анимационното филмче. Силни гризачи с размерите на кучета. Някои от тях голи, а другите — с необичайни, отблъскващи на вид скафандри от метални люспи. Мишките се суетят, бягат по неравния, издълбан под, покрит с нещо, подобно на каменни плочи. Предните лапи на мишките са по-дълги от задните и завършват със силни пръсти. Заради това гърдите и главата им са по-нависоко, и това изглежда доста агресивно.
Впрочем навсякъде сред суетящите се алари се мяркат неподвижни, сгърчени, жалки трупове. Подът е осеян с тях…
А перспективата се променя плавно, мишките се отдръпват, в далечината се мярка същият този кораб, мъничката леща, разнебитила флагмана. Тя лежи леко наклонена, буквално облепена с мишки, но всичко това не е важно…
Ето го и най-важното. Върху целия екран.
Тяло.
Човешко тяло!
Светлокос младеж. През гърлото — рана от разкъсване. Нима аларите използват зъбите си при ръкопашен бой?
Дълги коси и загоряла кожа, изцапана с кръв от многобройните ухапвания и одрасквания. Младежът е облечен само с шорти от сребриста тъкан, и всяка рана върху мускулестото му тяло се вижда… Странно, почти навсякъде кръвта вече се е съсирила, макар че усещането е такова, сякаш раните са съвсем пресни. Жал ми е за този младеж, загинал в абсолютно неравностойна схватка. И лицето му ми изглежда смътно познато…
Съзнанието продължава да се хваща за някакви дребни подробности, за всяка точка от безпощадно ясното изображение…
Най-накрая се отърсих от вцепенението.
Важното е не това, че корабчето на този младеж е размазало четирийсет кораба на аларите. И не това, че в ръкопашния бой той е убил десетки миши „командоси“.
Важното е, че той е човек. Или поне неразличимо близък до хората.
— Той е бил сам — изшумоли изчислителят. — На аларите им е провървяло, че е бил сам.
Данилов изведнъж обърна глава и ме погледна смаяно. После зяпна отново екрана.
— По дяволите, Пьотър, вие с него си приличате!
Да, наистина. Не, че непознатият е точно мое копие. Лицето му е малко по-широко и полуотворените очи, изглежда, са черни. Месестата част на ушите е различна… Но все пак много си приличаме. Като братя.
— Това човек ли е? — попитах аз.
Влечугоидът се засмя тихо.
— А какво е човек?
— Не философствай — помолих го аз. — Загинал ли е?
— Да. За съжаление — да.
— Аларите изследвали ли са тялото?
— Разбира се. Ето го строежът на организма му…
Изображението на екрана започна да се променя. Приличаше на нещо подобно между филм на ужасите и учебен клип за студенти-медици. Първо изчезна кожата. После — мускулите. Вътрешните органи. Няколко секунди ние гледахме тъпо скелета, после екранът примигна и в обкръжението на развълнуваните алари отново лежеше мъртвото тяло.