И без това се чувствам странно. Каква е причината?
Извъртях глава, оглеждайки екраните на оживелите пултове, аварийните датчици, и опитвайки се през прииждащия към ушите ми хленч да уловя поне един тревожен сигнал.
По дяволите!
Не звънеше в ушите ми! Звукът идваше от шкафчето с инструменти и продукти!
Разкопчах кобура, извадих пистолета. Дръпнах затвора — кондензаторът от пълнителя се плъзна в позиция за стрелба. Каквото и да се говори, лазерните „Камшици“ на руските авиокомпании имат едно огромно преимущество — с тях може да се стреля в кабината на совалката. Лъчът е прекалено слаб, за да пробие корпуса. Това оръжие също е връстник на „Спирала“, работили са по него още за лунната програма.
Ние така и не отидохме на Луната.
Започнахме да летим към звездите. Към неприветливите искри в небето, които не ни принадлежат.
И никога няма да ни принадлежат.
Най-важното беше да не се съмнявам. Минутен размисъл — и няма да ми достигне смелост да отворя шкафа. Обезумял хиксоид… не, в този шкаф няма да се побере хиксоид… но който и да е, дори мишок-алар без бронежилетка, при всички случаи изгубилото разума си разумно същество е опасен враг.
Отблъснах се с крака от пулта и полетях към шкафчето, свалих предпазителя — на пистолета светна зелено огънче — и отворих вратичката.
На долния рафт, сред наблъсканите гумени пакети с дрехи, потрепваше и тихо, със звънтящ тон, виеше покрито с люспи сиво кълбо.
Изчислител!
Отплувах леко назад, без да откъсвам поглед от скимтящото същество.
Леле-мале!
Какъв дявол те докара тук, мъничък влечугоид? За теб не е било проблем да отвориш кодираните ключалки. Какво са милион комбинации за същество, изпреварващо по скорост на мислене всеки земен компютър и способно да се свърже директно към електронните схеми… Но защо си хукнало към безумието?
Джампът е блажена вечност само за нас, хората.
Нито едно извънземно не е способно да понесе скока през опаката страна на пространството и да запази здравия си разум. Това беше установено преди двайсет години, когато патрули на хиксоидите задържаха край Сириус американска совалка и се състоя същият този дългоочакван Контакт.
И това спаси човечеството.
Ние заехме онази странна ниша, която беше свободна в галактическата йерархия на расите. „Бързоходните платноходи“ на космоса… За извънземните пътят от звезда до звезда трае месеци. За нас — часове или минути. Да работиш като превозвач не е най-приятната роля.
Но поне ни дава свобода.
Влечугоидът продължаваше да стене и да потрепва в ембрионалната си поза. Невъзможно беше да си представя какво става с него… Нечовешка психика, а сега — и нечовешко безумие. Хубавото е само, че изчислителите са едни от най-слабите и беззащитни същества в космоса.
Протегнах ръка и докоснах меките като кадифе люспи. Влечугоидът потрепна под дланта ми, сплеска се, измъкна малките си лапички.
— Глупаче си ти, глупаче… — прошепнах.
Изчислителят леко се тресеше, обръщаше се. Приличаше на едър варан или по-скоро на броненосец. Топлокръвен, май снасящ яйца… познаваме слабо небесните си съседи.
— Какво да правим сега, а? — попитах аз. Зад гърба ми компютърът писукаше, искаше поредния диск. Нищо, ще потърпи. Жизненоважната информация вече е въведена.
Влечугоидът най-накрая изправи тънката си шия, отлепяйки триъгълната си главица от коремчето. Сивите зрителни мембрани трепнаха и се надигнаха.
Очите на изчислителя бяха нежносини, кривогледи.
— На теб вече ти е все едно — казах аз, опитвайки се да отместя поглед. — А на мен сега не ми мърда трибунал. За отвличане на извънземно. Кой ще повярва, че си се качил сам в совалката?
Тясната уста на влечугоида се отвори, разкривайки равните дъвкателни плочки.
— Не, не, не… — прошепна изчислителят.
Побиха ме тръпки. Отскочих, завъртях се и спрях при тавана. Увиснах над шкафчето, прицелен във влечугоида.
— Не ме у-би-вай… — Съществото, което би трябвало да е обезумяло, се вкопчи с лапичките си в пакета с парадната униформа. Чу се звук от разкъсващ се полиетилен. — Чо-ве-ко, не у-би-вай, важ-но е и за два-ма-та.
Какво ли костват тези думи на влечугоида с неговите миниатюрни бели дробове и неразвити гласови струни? Изчислителите винаги са общували на равнище електромагнитни импулси. Живите компютри на космоса. Същите слуги като нас.