Какво, корабът ме слуша постоянно? Терминалът е само фикция?
Традиция.
Градът беше малко встрани, на двайсет-трийсет килостъпки. Извърнах поглед с усилие — толкова беше красив. Погледнах надолу, към огромното равно поле, обраснало със зелена трева, обсипано със сребристи лещи. Вече бяхме толкова ниско, че виждах фигурките на хората, застанали с вдигнати глави.
Посрещаха ме.
Корабчето се спусна върху тревата, на десетина крачки от хората. Толкова меко, че даже не усетих съприкосновението. Впрочем защо трябва да го чувствам, щом съм в изкуствено гравитационно поле?
Куполът над главата ми започна да се разтваря. Екранът угасна.
Още се бавех, преди да изляза. Поседях, любувайки се на топлите лъчи на Майчицата. Нали точно за това си мечтаех?
Може би трябва да си взема довиждане с кораба?
Добре, ще смятаме, че всички пожелания са казани…
Станах, пристъпих към вдигнатия като листчетата на цвете капак на кабината. Погледнах хората, усмихнах се неуверено.
— Ник! — извикаха ми. — Добре дошъл, Ник!
Сбогом.
Глава 3
Бяха четирима. Отпред — висок, суховат плешив старец с измачкан бял костюм. Гледаше ме замислено и без да се усмихва. Гледаше много сериозно и аз побързах да извърна поглед.
Затова пък останалите трима се усмихваха, приветливо и радостно. Двама тъмнокоси младежи, мои връстници, които си приличаха — вероятно братя. И двамата със сребристи шорти, широки ризи и боси. Около врата на по-големия беше завързана шарена кърпа. Малко встрани от тях стоеше девойка, за разлика от младежите — много късо подстригана, с дълга тясна пола и с лента, едва прикриваща гърдите й. Усмивката й беше някак смутена, объркана.
— Ник! — изрече с упрек младежът с кърпата на шията. — Какво ти е?
Скочих на тревата, меко пружинирайки, и тръгнах към тях. Казах:
— Здравейте.
Те не очакваха тези думи. Може би освен девойката — нейното лице не се промени. Старецът поклати глава, юношите се спогледаха объркано.
— Ник, Ник… — каза старецът и се приближи. Погледна ме в очите. — Не ме ли познаваш?
Поклатих глава. Какъв ми е той? Дядо, баща?
— Ники, та това е наставникът — прошепна девойката. — Твоят наставник!
— Нищо не помня. — Усетих как в очите ми напират сълзи. — Простете ми. Никого не познавам.
— Имаше ли контакт с извънземни? — попита строго старецът.
— Да.
Старецът ме хвана за брадичката и ме погледна много внимателно в лицето. Въздъхна.
— Прекалено лекомислени сме. Прекалено открити. Космосът прекалено често започна да ни дава уроци, жестоки уроци… Имаш на лицето си следи от рани, момчето ми.
— Сражавах се.
— Винаги си бил импулсивен и безразсъден… — Старецът ме потупа по бузата. — Помня… извинявай, Ник. Най-важното е, че се върна. Аз съм твоят наставник, Ник. Казвам се Пер.
Той изведнъж мина на заговорнически шепот:
— Като малки ти и момчетата ме наричахте Перо. Мислехте, че не знам…
— И това не го помня — прошепнах.
Старецът кимна:
— Всичко ще бъде наред, момче…
Хвана ме под ръка и ме поведе към търпеливо чакащите млади хора. Разбирах, че по-правилно би било да ги наричам приятели, но лицата им не събуждаха нищо в душата ми.
— Това са твоите приятели — каза наставникът. — Ган.
Младежът без кърпа на врата разпери ръце. Виновно, сякаш носеше отговорност, че се налага да се запознаваме отново.
— Ник — представих се машинално аз. Кой знае защо протегнах ръка напред — всички погледнаха с недоумение разтворената ми длан.
Нещо странно става с мен…
Повторих недодялано жеста на Ган и разперих ръце.
— Таг. Таги — каза вторият младеж.
— Ник. Всъщност ти си спомняш…
Момчетата се засмяха. Малко насила, но с облекчение, като при леглото на болен, изведнъж намерил в себе си сили да се шегува.
— Аз съм Кати — каза девойката. Помълча малко и попита: — И мен ли не ме помниш?
Много ми се искаше да си я спомня!
Гледах Кати, слабото й, нежно лице, късо подстриганите й тъмни коси, крехката фигура. Беше ми много по-приятно да гледам нея, отколкото всички останали. Дори по-приятно от жената от чуждата раса, която остана на кораба на аларите…
— Не помня — признах си. — Струва ми се, че съм те познавал. Прости ми.
— Всичко е наред, Ники — кимна тя, но в очите й се появи тъга. — Всичко ще се върне.
Старецът се изкашля.
— Ример.
— Да? — отговорих аз.
— Разрешиха ни да те посрещнем. Комитетът за Далечно разузнаване чака подробен доклад, така че ми се наложи да си спомня миналото… и отново съм на служба. Всичко ли е наред с кораба ти?