Явно когато ставаше въпрос за работа, наставникът може да бъде скастрен без никакво притеснение.
Поседях още пет минути. Таг даваше команди и аз мъчително се опитвах да си спомням разни неща, правейки асоциации с подадените ми думи: „Свобода — жертви, любов — отговорност, Родина — труд…“
И все пак главните съмнения вече бяха изчезнали.
— Излизай, Ники. Обличай се.
Гласът на Таг не беше много радостен и аз отново застанах нащрек. Бързо обух шортите си — бяха отнесли някъде подарените дрехи и ножа. Вместо тях получих бяла риза от плътна мека тъкан. Явно не се полагаха обувки.
Пер също застана нащрек.
— Ники, паметта ти не е блокирана… както се надявахме… — Таг се колебаеше, извърнал поглед. Не му беше лесно да изрече тези думи. — Тя е… изтрита. Напълно. Психоблокировката не би могла да окаже такова… осакатяващо действие.
— Как така напълно? — Овладя ме нелепо желание да споря. — Нали ходя, говоря, мисля! Не съм се превърнал в бебе в тялото на възрастен!
— Не се изразих точно… Изтрити са спомените ти. Личностната памет. Това, което си виждал и си чувствал. Целия ти живот.
— Защо?! — възкликна Кати.
— Очевидно по този начин пришълците осъществяват метроскопирането. Премахване на информацията! Те все пак са увредили паметта ти! — Таг най-накрая ме погледна. В очите му имаше мъчителна болка. — Всичко са взели… и нашето приятелство също…
Приближих се към него. Хванах го за ръката и прошепнах:
— Но нали аз все пак съм си аз? Таг, ако сме били приятели, отново ще станем.
— Никаква надежда ли няма? — попита наставникът иззад гърба ми.
— Не. — Таг издърпа неловко ръката си. — Наставнико, запазили са се някакви асоциативни връзки, Ники понякога ще си спомня някои неща… не, по-скоро ще ги научава отново, но ще си спомня, че ги е имало. Мисля, че ще остане нормален човек… — Таг неловко ми се усмихна. — Но няма да успее да си спомни предишното си „аз“.
Пер стоеше, забил поглед в пода. Като човек, намерил скъпа за него изгубена вещ, която е непоправимо повредена…
Не, не е хубава тази мисъл! Не бива да се мисли по този начин. Тази асоциация е фалшива. И изобщо — всички те са фалшиви…
— Ник, ние няма да те изоставим — каза той най-накрая. — Ти се върна. Това е най-важното. А ние сме твои приятели. Най-добрите ти приятели.
Долу, пред сградата, ни чакаха две коли. Закрити и с колела, а не като летящата платформа, която ни докара от площадката за приземяване.
— Трябва да докладвам на Комитета — каза Пер. — И вероятно с коментарите на специалист… Кати?
Девойката извърна поглед от мен.
— Добре, наставнико.
— Таг, погрижи се за Ники.
— Разбира се, наставнико! — Таг даже леко се възмути при това напомняне. — Ще се постарая да ти помогна да си спомниш поне нещо, Ник!
Наставникът и Кати седнаха в една от колите. Видях през прозрачния корпус как Пер мушна ръка в терминала и колата потегли.
— Перото го отнесе вятърът… — каза Таг. — Помниш ли, че това беше любимото ти стихче като дете? Означаваше, че може да се започва с белите.
Поклатих глава.
— Нищо не помня. Нито наставника, нито Кати… Таг, ние с нея приятели ли бяхме?
— Смятахте да се жените — кимна Таг. — Ние дружим с нея от малки, помниш ли? А ти винаги…
— Не ме питай дали помня — помолих го аз. — Това е безполезно.
— Извинявай — смути се Таг. — Ама че съм глупак!
Сградата, в която работеше той, беше висока — може би една от най-високите в града. Не по-ниска от сто-сто и петдесет хектостъпки. Вдигнах глава, опитвайки се да открия на върха на пирамидата онези прозорци, през които гледах към града.
— Значи ти си специалист по чужди форми на живот?
— Да. Захванахме се с различни неща. Ти стана космонавт. Ние всички мечтаехме, помн… извинявай. А само ти отиде в Далечното разузнаване. Ган стана инженер. Аз — биолог.
— Кати — лекар — продължих аз. — А кой още?
— Тоест?
— Четирима ли бяхме в нашата компания?
— Четирима, без да броим Кати. Тя беше в друга група, в женска — изрече Таг бавно. — С нас беше и Инка.
— А къде е той?
— Загина… Преди две години, там… дори като пепел не можа да се върне в Родината… — Таг махна неопределено с ръка и млъкна. — Хайде да отидем у нас… не, по-добре у вас.
— Мислиш ли, че това може да помогне?
— Ти живя там четири години. Макар разумът да е забравил, тялото трябва да си спомня.
Качихме се в колата. Аз — на задната седалка, Таг — на предната, където беше терминалът за управление. Искаше ми се да се разходя по вечерните улици, но с лекар по-добре да не се спори. А сега Таг беше лекар за мен.