— Далече ли ще пътуват? — попитах аз.
— Сто-сто и десет минути — отвърна Таг с прозявка.
— А защо не се е намерил по-бърз превоз?
— Това е елемент от подготовката-за-труд — изрече Таг с упрек. — Има множество професии, които дават малки възможности за изява. Личността трябва да бъде готова и за такава съдба. Ти какво, да не съжаляваш девойките? Ще си отспят… не е проблем да идват веднъж седмично в града. Ник, Ники…
— Виж какъв глупак съм сега!
— Ще отмине!
Пристигнахме бързо. След пет минути колата спря пред ниска, пететажна сграда с формата на подкова. Някои от прозорците светеха и над входовете сияеха малки ярки фенери. Въпреки това цареше пълна тишина.
Преди да излезе от колата, Таг докосна терминала. Поясни:
— Отменям поръчката, сега не се нуждаем от транспорт…
Без да се обаждам, за да не изтърся отново някоя глупост, тръгнах след него. Сградата имаше няколко входа и ние тръгнахме към втория отляво. Нямаше врати, но от невидимия отвор прииждаше поток горещ въздух, отделящ помещението от улицата. Когато преминахме през завесата, се включи осветлението.
Малко кръгло фоайе. Няколко кресла, масичка, овални екрани по стените. Един от тях работеше, по него се плъзгаха редове. Навярно някакъв информационен терминал с последните новини.
— Нагоре — каза Таг, стъпвайки върху тясното стълбище.
Затътрих се подире му. На две крачки от нас имаше асансьор, но Таг явно не смяташе да го използва. Не е разрешено, без да е необходимо?
Всеки участък от стълбите завършваше с малко коридорче с по десетина врати, очевидно, на жилищните стаи. И асансьор… Може би не живеем високо?
На четвъртия етаж промених мнението си. Той кимна към една от вратите и каза:
— Моята стая. А ти си на петия етаж. Почакай малко. Сложи си ръката тук.
Докоснах вратата му и тя леко се открехна. В помещението се запали осветлението.
— Ключалката те позна — реши Таг със задоволство. — Е, да вървим, ще ти покажа твоята стая.
Таг живееше до самите стълби, а аз — в края на коридора. Той отвори моята врата със същата лекота, с която аз бях отворил неговата, и поясни:
— Без разрешение могат да влизат наставникът, Ган, аз… Може би Кати? — Той се усмихна хитро. — И евентуално още някой, в зависимост от настройките, които си направил. Влизай!
Пристъпих и се озовах в дома си. В непознатия си дом…
Стаята беше квадратна, доста голяма, с дължина на страната десет крачки. Имаше още една врата освен тази, през която бяхме влезли.
— Санитарният блок — каза Таг, улавяйки погледа ми. — Да ти обяснявам ли кое за какво се използва там?
— Мисля, че това ще си го спомня — отказах му аз. Таг се засмя.
До едната стена, под прозореца, имаше легло, според мен — прекалено тясно и ниско. Макар че откъде да знам какви трябва да са леглата? Нещото, на което бях спал при аларите, беше предимно окови и някакви детектори, изучаващи тялото ми, но не и мебел.
Странното е само, че ми харесва да спя под прозореца.
Противоположната стена беше запълнена с рафтове. Полупразни — тук-таме по купчина книги, всичките много тънки, на места имаше по няколко камъчета със странни форми, виждаха се и грижливо подредени дрехи, ваза от жълт метал с черна украса… Всичко — пред очите, всичко — много прецизно подредено, но тази откритост, изобилието от свободно място и почти показната подреденост будеха някаква тъга. Струваше ми се, че сега няма да мога да подреждам вещите си с такъв педантизъм.
Напълно празна маса и две кресла. Имаше и екран на стената, снабден с терминал, но в момента не работеше.
— Ще ти покажа как да използваш книгите — каза Таг. Порови се в една от купчините, измъкна книга. — Това ще свърши работа! Уводен курс от лекции по регресорство! Тук има и полезни сведения, и история.
Той се приближи към мен, отвори книгата.
Нещо асоциациите ми не работят…
Книгата беше от пластмаса. Състоеше се само от обложка. Вътрешната повърхност беше светлосива, чиста. Само горните ъгълчета на обложката бяха леко протрити…
Таг докосна с пръст ъгълчето и на вътрешната страна на обложката се появиха букви:
„Регресорство. Уводен курс“.
На другата страница се появи цветна снимка с прекрасно качество. Голи хора, мъж и жена, в краката на които се е свило на кълбо сиво-черно лъщящо същество с дължина пет стъпки. Имаше нещо подобно на глава, но не можех да кажа с увереност къде е главата и къде — опашката. До тях, стиснало с тънката си лапа дланта на жената, стоеше друго създание — двойно по-ниско от хората, почти напълно покрито с малки сиви люспички, с карикатурно човешко лице.