— Не, нямаме — небрежно махна с ръка Дейвид Снел-Оркни, — пътуваме без багаж. Тук сме само за двайсет и четири часа, може би дори за дванайсет и затова носим само по един чифт бельо в горните си дрехи. А после се връщаме в Сицилия и нейния топъл здрач. Ако искате, да платя предварително…
— Няма нужда — каза управителят, подавайки ключовете на портиера. — Моля, четиридесет и шеста и четиридесет и седма.
— Готово — отговори портиерът.
И също като някое овчарско куче, което мълчаливо захапва и побутва обраслата с дълго руно, блееща и глуповато усмихната овца, той поведе живописната групичка към асансьора, кацнал точно в този миг.
Зад писалището застана съпругата на управителя със студени очи.
— Да не си се побъркал? — пошепна разпалено тя. — Защо го направи? Защо?
— През целия си живот — рече колкото на съпругата си, толкова и на себе си управителят — съм искал да видя не само един, а десет комунисти, наредени един до друг, не двама, а двайсет голи нигерийци и не трима американски каубои, а само един дебелак, несвикнал със седлото. Така че не мога да си позволя да изпусна този букет от шест парникови рози. Мег, зимата в Дъблин е дълга и това може да остане единственото интересно нещо от цялата година. Чакай и внимавай какво ще се случи.
— Смахнат — каза тя.
Докато те наблюдаваха, асансьорът, чийто товар едва ли бе по-голям от пуха, издухан от някое глухарче, отфуча нагоре.
Бе точно по пладне, когато серията от случайни съвпадения на обстоятелствата започна да клони към свръхестественото.
Ирландски кралски хотел се намира на половината път между Тринити Колидж — да ме простите, че го споменавам — и парка „Свети Стефан“, за който важи почти същото; отзад наблизо е Грефтън Срийт, където човек може да си купи сребро, стъклария и бельо, или чудесни дрехи, ботуши и шапка за конен лов с онези проклети песове; а още по-хубаво е да хлътне в кръчмата на Хийбър Фин за една подходяща порция питие с приказки, като най-доброто съотношение в такъв случай е около час пиене с два часа приказки.
Най-често при Фин са тези момчета: Нолан, знаете го; Тимълти — никой не би могъл да го забрави; Майк Макгир, който определено е приятел на всички; другите са Ханахан, Флеърти, Килпатрик, а понякога, когато Бог навярно е малко небрежен и човек може да си спомни за Йов — и отец Лиъм Лиъри, който цъфва като самата Справедливост и постепенно се превръща в същинско Милосърдие.
Ето, това е групата. Сега е точно по обяд, така че от Ирландския кралски хотел не може да излезе никой друг, освен Снел-Оркни и неговите пет канарчета.
И това стана причина за първото от поредицата смайващи събития.
Защото отдолу идваше самият Тимълти, разкъсван от жестоко колебание между сладкарниците и кръчмата на Хийбър Фин.
Навярно си спомняте, че Тимълти работи по за ден-два в пощата, но само когато бъде принуден от Отчаянието, Глада, Недостига и другите Злини. А сега, отдаден на мързела до следващия ужасен момент, той долови някаква миризма, сякаш след сто милиона години райските врати се бяха разтворили широко и го приканваха да се върне. И Тимълти погледна нагоре, за да разбере защо вятърът бе задухал откъм райските градини.
Причината за вятъра бе, разбира се, Снел-Оркни и неговите любимци, напуснали клетката.
— Повярвайте ми — разказваше след години Тимълти. — Усетих как очите ми изскочиха като от силен удар по главата, а в косата ми запълзя нов път.
Тимълти замръзна на мястото си, докато гледаше как групата на Снел-Оркни се спуска по стъпалата и завива зад ъгъла. В същия миг той предпочете някои по-сладки неща от сладкишите и се втурна по по-дългия път до Фин.
В същото време Дейвид Снел-Оркни и петимата останали минаха покрай една просякиня, застанала на ъгъла, която свиреше на арфа. До нея, тъй като нямаше какво друго да прави, освен да запълва времето си с танци, бе самият Майк Макгир, който здравата подскачаше соло в танца за двама „Леко по полето“. Както танцуваше, Майк Макгир чу някакъв звук, подобен на топъл вятър откъм Хебридските острови. Той не бе съвсем като чуруликане или подсвирване, а приличаше по-скоро на звук от магазин за птици, когато звънчето звънва и човек потъва в хоровата песен на дребни дългоопашати папагали и гукането на гълъби. Той го чу въпреки тропота на обувките и звъна на арфата. Замръзна посред танца.
Дейвид Снел-Оркни и петимата минаха покрай него като усмивката на тропиците и му махнаха с ръка.
Преди да разбере какво прави, Майк махна в отговор и едва след това замръзна и притисна ръката си към гърдите.
— Дявол да го вземе, какво съм се размахал! — викна той, без да знае на кого. — Нали не ги познавам.