— Давещият се хваща за всичко — каза Нолан, — така че етиката може да потъне с него, ако той се улови за нея, а не за спасителния пояс.
— По-ясно, Нолан — рече свещеникът. — Какво искаш да ни кажеш?
— Отче, искам да кажа, че колкото и да си напъвам мозъка, не мога да се сетя за друг подобен приток на почтени сицилийци. Доколкото ги познаваме, навярно сега те четат на глас на госпожица Мърфи, госпожица Кланси или госпожица О’Ханлан някъде из парка. И какво им четат на глас, ако мога да попитам?
— Сигурно „Балада за затвора“, а? — запита Фин.
— Целта е поразена и корабът потъва — каза Нолан, леко ядосан, че му отнеха точка. — Откъде да знаем, че тези хубостници сега не продават недвижими имоти от едно място, което се нарича Файър Айлънд. Отче, чували ли сте за него?
— Човече, на масата ми често има американски вестници.
— Е, тогава спомняте ли си за големия тайфун през хиляда деветстотин петдесет и шеста, когато вълните заляха Файър Айлънд в Ню Йорк? Един мой чичо, бог да го пази, бе в бреговата охрана, която евакуира цялото население на Файър Айлънд. Той каза, че било по-лошо от двукратната годишна изложба на дрехи във Фенъли. Било по-страшно от сбирка на баптисти. Десет хиляди мъже се втурнали към заливания от вълните бряг с топове плат за драперии, спортни дрехи с доматен и мандаринен цвят и лимоненожълти обувки. Била най-голямата бъркотия от времето, когато Йероним Буш оставил палитрата си, след като нарисувал Ада за идващите поколения. Не се евакуират лесно десет хиляди души, трошливи като венециански стъкленици, със замъглени погледи, грамофонни записи на симфонична музика в ръцете си и обици по ушите си — просто сърцето ти може да се скъса. Скоро след това моят чичо се пропи безнадеждно.
— Разкажи ни още за тази нощ — каза унесеният Килпатрик.
— Какво повече, по дяволите! — рече свещеникът. — Хайде, излизайте. Заобиколете парка. Отваряйте си очите. След един час ще ви чакам тук.
— Ето, така е по-добре — извика Кели. — Нека наистина видим какви страхотии са замислили!
Затръшнаха вратите.
На тротоара свещеникът даде напътствия:
— Кели и Мърфи, вие заобикаляте дясната страна на парка. Тимълти, отивай на юг. Нолан и Гарити — на изток, а Моран, Макгир и Килпатрик — на запад. Бегом!
Но стана така, че в бъркотията Кели и Мърфи се отбиха в кръчмата „Четирите детелини“, която бе на половината път до парка, и се подкрепиха за преследването, Нолан и Моран срещнаха съпругите си — всеки своята, разбира се — на улицата и трябваше да избягат от обратната страна, а Макгир и Килпатрик, които минаха покрай „Елит“ и чуха да пее Лорънс Тибет, успяха да се вмъкнат срещу няколко малко използвани цигари.
Така че останаха само двамата — Гарити от източната и Тимълти от южната страна на парка, които проведоха наблюдението на посетителите от един друг свят.
След като зъзна в продължение на половин час, Гарити налетя на Тимълти и му каза:
— Какво им става на тези бесове? Така си висят посред парка. Целия следобед не са помръднали. Съвсем измръзнах. Ще бягам до хотела да глътна нещо, за да се стопля; после веднага се връщам, за да пазим двамата с теб, нали, Тим.
— А, не бързай — извика Тимълти с глас на философ и блуждаещ, тъжен поглед, когато другият хукна.
Останал сам, Тимълти се приближи отново и цял час не свали поглед от шестимата мъже, които продължаваха да не помръдват. Ако бяхте видели Тимълти с неговия замислен поглед и трагично присвити устни, почти сигурно е, че щяхте да го вземете за някой ирландски близък на Кант или Шопенхауер, или да си помислите, че е прочел стихове от някой поет и си е спомнил някоя тъжна песен. И когато най-сетне единият час изтече, а мислите му бяха струпани на едно място като купчинка студени камъчета, той се обърна и излезе от парка. Гарити го чакаше, потропваше с крака и размахваше ръцете си, но още преди да го залее с въпроси, Тимълти му посочи с ръка и каза:
— Хайде, отивай и сядай. Гледай. Мисли. И после ще ми разкажеш.
Когато Тимълти влезе в кръчмата на Фин, всички го погледнаха сънливо. Свещеникът все още обикаляше из града по свои си работи и след като се бяха поразходили около парка, за да успокоят съвестта си, всички се бяха върнали без угризения в главната разузнавателна квартира.
— Тимълти? — викнаха те. — Кажи ни! Какво видя? Какво?
Без да бърза, Тимълти отиде до бара и изпи питието си. После заразглежда мълчаливо собствения си лик, потънал в далечния бледен лед на огледалото в стаичката до бара. Той огледа въпроса от едната му страна. Завъртя го и се взря в същността му. Обърна го и от обратната му страна. После затвори очи и каза: