Гръмнаха аплодисменти, при това не от момчетата, а от мъжете, подпрени на бара, които бяха очаровани. Фин видя как собствените му ръце пляскаха във въздуха и ги свали. Другите също видяха там ръцете си и ги свалиха.
Тогава Тимълти обобщи:
— За бога, защо нямате ирландски акцент? Какъв разказвач на приказки щеше да излезе от вас!
— Много ви благодаря, много ви благодаря! — рече Дейвид Снел-Оркни.
— Всичко това ни напомня за вашия случай — каза Фин. — Говоря за кралицата, краля и всичко останало.
— Работата е там — отговори Снел-Оркни, — че от пет години не сме виждали да пада листо. Когато видим облак, едва го познаваме. От десет години не сме пипвали сняг, а и дъжд почти няма. А нашата работа е точно обратната. Трябва ни дъжд, инак загиваме. Така ли е, момчета?
— Да, така е — казаха със сладко чуруликане петимата.
— От шест-седем години обикаляме света подир слънцето. Живяхме в Ямайка и Насау, в Порт-о-Пренс и Калкута, в Мадагаскар, Бали и Таормина, а днес си казахме, че трябва да идем на север, за да почувстваме отново студа. Ние не знаехме какво точно търсим, но го намерихме в парка „Свети Стефан“.
— Тайнственото нещо, така ли? — не се стърпя Нолан. — Искам да кажа…
— Вашият приятел, който е тук, ще ви обясни — рече високият човек.
— Кой наш приятел? За Гарити ли става дума?
Всички погледнаха към Гарити.
— Преди, когато влязох — каза той, — бях почнал да ви разказвам. Те стояха в парка и гледаха как се… променят цветовете на листата.
— И това ли бе всичко?
— Изглежда, бе достатъчно за момента — отговори Снел-Оркни.
— А листата в парка променят ли цветовете си? — попита Килпатрик.
— Как да ти кажа — рече стъписаният Тимълти, — минаха двайсет години, откакто ги гледах.
— Сега — каза Дейвид Снел-Оркни, — в средата на „Свети Стефан“ се намира най-хубавата гледка в цял свят.
— Как хубаво говори! — промърмори Нолан.
— Плащам по едно — каза Дейвид Снел-Оркни.
— Стига до същината на нещата — заяви Макгир.
— Шампанско на всички!
— А така! — рече всеки от присъстващите.
След по-малко от десет минути бяха до един в парка.
— Така че — казваше след години Тимълти — виждали ли сте на някое дърво толкова много листа, колкото имаше по първото дърво веднага след оградата на парка „Свети Стефан“?
— Не! — викаха всички.
— А какво ще кажете за второто дърво? И по него имаше милиарди листа. Колкото повече гледахме, толкова по-добре виждахме, че това бе чудо. А Нолан така проточи шията си, че падна по гръб и двама-трима трябваше да му помогнат; чуваха се общи въздишки на страхопочитание и искрени думи за някакво просветление, защото в началото по дърветата никога не е имало от тези дяволски листа, а сега имаше! Или ако е имало, те винаги са били безцветни, а ако са имали цвят, това е било толкова отдавна, че…
— О, по дяволите! — казваха всички. — Мълчете и гледайте!
Точно това правиха през целия следобед и Нолан, и Тимълти, и Килпатрик, и Гарити, и Снел-Оркни, както и неговите приятели. Есента наистина бе дошла и из парка се виждаха милиони ярки знамена.
Отец Лиъри ги намерил на същото място.
И още преди да каже дума, трима от новодошлите летовници го попитали дали ще ги изповяда.
Научаваме, че след това отецът, силно разтревожен и замислен, завел обратно Снел-Оркни и Сие, за да видят цветните стъкла на църквата и апсидата, издигната от прочут архитект; те харесали всичко и го повторили високо толкова пъти, че се наложило той да прекъсне техните „Аве Мария“.
Но върхът на целия този ден дошъл по-късно, в кръчмата, когато едно от младите и също толкова възрастни момчета-мъже попитало какво да бъде. Тоест дали да изпее „Мама Маккрий“ или „Моят приятел“.
Завързал се спор, гласували и след обявяване на резултатите той изпял и двете.
— Има хубав глас — казвали всички, а светлината преливала от очите им. — Хубав, висок и ясен глас.
А Нолан отбелязал:
— За син не го бива много, но за поотраснала дъщеря става!