— Как си сега? — попитал Михел засмян.
— Наистина си бил прав — отвърнал Петер, докато вадел внимателно кръстчето от джоба си. — Никога не бих повярвал, че такова нещо е възможно!
— Нали? Мога да правя вълшебства, нали виждаш. Но хайде сега да ти сложа отново камъка!
— По-полека, господин Михел! — викнал Петер, отстъпил една крачка назад и вдигнал кръстчето право срещу него. — Намери си някой друг наивник; този път ти се хвана в капана!
И в същото време се молел за каквото му идело наум.
Тогава Михел взел да се смалява, да се смалява, паднал долу и започнал да се гърчи като червей, а сърцата затуптели, забили и огласили стаята подобно на часовници в часовникарско ателие.
Петер настръхнал от ужас и побягнал вън от стаята и от къщата. Подгонен от страха си, той задрапал нагоре по скалата, защото чул как Михел Холандеца се изправя, как земята се тресе от стъпките му и как с люти клетви се втурнал като хала подире му.
Когато Петер стигнал горе и хукнал към Елховия хълм, зад него се извила страшна буря, светкавици се сипели от двете му страни и изпепелявали цели дървета, но въпреки това той благополучно стигнал до царството на Стъкленото човече.
Сърцето му биело радостно само от това, че биело. Но тогава прозрял с ужас, че изминалият му живот приличал на бурята, от която се измъкнал и която опустошавала всичко по пътя си в гората. Спомнил си за госпожа Лизбет, тази хубава, добра жена, която бил погубил от алчност. Разбрал какъв изрод е бил преди и когато достигнал хълма на Стъкленото човече, ридаел вече от цялата си душа.
Пазителят на съкровищата седял под елата, пушел с малката си лула, а видът му бил по-бодър отпреди.
— Защо плачеш, въглищарю Петер? — попитал го той. Да не би да не си си получил сърцето? Студеното ли е все още в гърдите ти?
— Не, господине! — въздъхнал Петер. — Когато още носех студеното сърце, не плачех, очите ми бяха сухи като земята през юли. Но сега старото ми сърце ще се пръсне от мъка заради това, което извърших. Тласках длъжниците си към мизерия, насъсквах кучетата си срещу бедни и болни, а как изплющя бичът ми върху прекрасното й чело — знаете сам!
— Да, Петер! Ти бе голям грешник! — рекло му човечето. — Парите и безделието те развалиха, те ти донесоха каменното сърце, което не знаеше вече ни радост, ни жалост, ни разкаяние, ни съжаление. Но разкаянието изкупува греховете и само ако бях сигурен, че искрено съжаляваш за живота си, можех да сторя нещо за теб.
— Не искам нищо повече — отвърнал Петер и главата му клюмнала тъжно. — Свършено е с мен, животът не може да ме радва повече. Та какво да правя сам на този свят?! Майка ми никога не ще ми прости, това което й сторих. А и каквото съм чудовище, може би дори съм я вкарал в гроба! Лизбет, жена ми — за нея по-добре изобщо да не говоря! По-хубаво убийте и мен, господин Пазителю на съкровищата, че наведнъж да свърши жалкият ми живот!
— Добре — казало човечето, — ако не желаеш друго, това мога да сторя за теб. Брадвата ми е под ръка.
Човечето извадило съвсем спокойно лулата от устата си, изтръскало я и си я прибрало. После бавно се изправило и се скрило зад елите.
Петер седнал в тревата и заплакал, животът му бил безразличен и затова търпеливо зачакал смъртоносния удар. След малко чул зад себе си тихи стъпки и си помислил: „Ето го, иде.“
— Я се огледай още веднъж, Петер Мунк! — рекло му човечето.
Петер изтрил сълзите от очите си, извърнал глава и какво да види — там стояли майка му и Лизбет, жена му, и го гледали усмихнати. Тогава той скокнал радостен и възкликнал:
— Значи не си мъртва, Лизбет! И ти си тук, майко, и си ми простила?!
— Решиха да ти простят — казало човечето, — защото ти се разкайваш истински за стореното. Нека всичко бъде забравено. Прибери се сега в бащината си колиба и стани въглищар както преди. Ако си хрисим и честен и почиташ занаята си, съседите ти ще те обичат и уважават повече, отколкото ако имаше десет делви злато.
Това рекло човечето и се сбогувало с тях.
С хвалебствия и благословии към Стъкленото човече тримата се упътили към дома си. Като пристигнали, видели, че великолепната къща на богатия Петер не била вече там. Една гръмотевица я била изпепелила заедно с всичките му богатства. Но бащината колиба не била далеч, те се запътили натам и голямата загуба изобщо не ги притеснявала.
Само как се изненадали, като пристигнали! Колибата се била превърнала в чудна селска къща — простичка, но хубава и чиста.
— Това е дело на доброто Стъклено човече! — възкликнал Петер.
— Колко е хубава! — рекла госпожа Лизбет. — Тук ще се чувствам много повече у дома си отколкото в голямата къща с многото слуги.