Докато говорело, човечето извадило от дрешката си нова лула от най-хубавото млечно стъкло, напълнило я със сухи шишарки и я пъхнало в малката си беззъба уста. После извадило една огромна лупа, застанало под слънчевите лъчи и запалило лулата си. Щом свършило с това, то се сбогувало приятелски с Петер, като му дало още няколко мъдри съвета за из път. После започнало да дърпа все по-начесто от лулата си и да издухва дима и накрая изчезнало в облак, който миришел на чист холандски тютюн и като се виел бавно нагоре, чезнел из върховете на елите.
Като се прибрал у дома, Петер заварил майка си много притеснена, защото добрата женица била решила, че са го взели войник.
Както му било весело на душата, Петер й разправил, че бил срещнал в гората добър приятел, който му услужил с пари, за да захване някоя нова работа. И макар че майка му вече трийсет години живеела във въглищарска колиба и била привикнала да гледа около себе си хора, очернени със сажди, както всяка мелничарска жена свиква с брашненото лице на мъжа си. Ала, тя била достатъчно суетна и щом чула каква блестяща възможност се открива пред сина й, в миг се възгордяла и с презрение към предишното си съсловие рекла:
— Да, като майка на мъж, който притежава стъкларска работилница, аз съм по-различна от съседките Грете и Бете и за в бъдеще в църквата ще сядам на по-първите редове, където са по-личните хора.
Синът й бързо се споразумял с наследниците на стъкларската работилница. Оставил заварените работници и наредил изработването на стъклото да не спира ни денем, ни нощем.
В началото работата му харесвала. Имал навика да влиза тежко-тежко в работилницата и важно да се разхожда напред-назад, пъхнал ръце в джобовете, да хвърля поглед тук и там и да подхвърля по нещо, с което да разсмива не малко работниците си. Но най-голяма радост му доставяло да гледа как се духа стъклото и често сам се хващал да вае най-странни фигури от все още меката маса.
Скоро обаче тръпката му към работата преминала и той започнал да наминава в стъкларницата само за един час на ден, после веднъж на два дни, докато най-накрая се мяркал веднъж седмично и работниците му започнали да си правят каквото пожелаят.
Причината била в това, че се отбивал в кръчмата.
Още през първата неделя, след като се върнал от Елховия хълм, Петер се отправил натам. Като влязъл, Краля на танца подскачал вече на танцовата площадка, а дебелият Ецехиел седял с кана пред себе си, хвърлял заровете и залагал талери.
Петер бързо бръкнал в джоба си да види дали човечето си е удържало на думата и — я, виж ти, той се пръскал от сребърни и златни монети.
Краката му пък го сърбели и напирали да скачат и танцуват. Щом свършил първият танц, Петер се наредил с дамата си горе на площадката до Краля на танца и щом онзи рипнел три стъпки над земята, Петер скачал четири. Направел ли онзи чудни, изящни стъпки, Петер започвал да усуква и върти краката си така, че хората, които го гледали, се захласвали от удоволствие и възторг. А когато по танцовата площадка се разчуло, че Петер е купил стъкларска работилница, започнало да прави впечатление, че минел ли покрай музикантите, винаги подхвърлял по шестак, почудата на хората нямала край. Едни си мислили, че е намерил съкровище в гората, други, че е получил наследство, но всички започнали да го уважават и да го смятат за личен човек само защото имал пари.
И въпреки че вечерта проиграл двайсет гулдена, като бръкнал след това в джоба си, видял, че вътре все така звънка и дрънка сякаш имал още сто талера.
Когато Петер разбрал колко го почитат, не можел да си намери място от радост и гордост. Пръскал пари с цели шепи, раздавал щедро и на бедните, защото по себе си знаел какво е да те притиска сиромашията.
Необикновените умения на новия танцьор Петер засенчили майсторлъка на Краля на танците и му спечелили прозвището Кайзера на танците. Най-смелите комарджии пък, които се събирали в неделя, не дръзвали да залагат колкото него, но и не губели толкова много. Но колкото и да губел Петер, още повече печелел.
Станало точно каквото Петер поискал от Стъкленото човече: имал винаги толкова пари в джоба си, колкото дебелият Ецехиел. И точно с него ги проигравал. Загубел ли наведнъж двайсет, трийсет гулдена, ако ги прибирал Ецехиел, те се появявали отново в джоба му.
В гуляи и хазартни игри той постепенно надминал и момчетата с най-лоша слава в Шварцвалд и хората започнали го наричат по-често Петер Комарджията отколкото Кайзера на танците, защото играел комар през повечето делнични дни. Затова пък стъкларската му работилница все повече западала и вината за това се криела в безразсъдството му.