Последната мисъл утешила младия златар.
Следващите часове пленниците прекарали в радостна възбуда и едновременно с това в плахо безпокойство от успешното протичане на плана.
Било вече тъмно, когато главатарят нахълтал в колибата, оставил една торба с дрехи и рекъл:
— Госпожо графиньо, за да мине пътуването ни по-леко, се налага да сложите тези мъжки дрехи. Пригответе се, след час тръгваме — и оставил пленниците сами.
Ловецът с мъка се сдържал да не се разсмее.
— Ето че втори път ще се маскирате — възкликнал той. — Мога обаче да се закълна, че този костюм ще ви стои по-добре.
Отворили торбата и намерили в нея хубав ловджийски костюм с всички нужни принадлежности, който станал на Феликс точно по мярка. След като се натъкмил, ловецът искал да хвърли дрехите на графинята в някой ъгъл, но Феликс не му позволил. Той ги свил на малък вързоп и казал, че ще помоли графинята да му ги подари, защото искал да ги запази за цял живот като спомен от тези паметни дни.
Най-накрая главатарят дошъл. Той бил напълно въоръжен и върнал на ловеца пушката, която разбойниците му били взели, и един рог, пълен с барут. На студента дал кремъклийка, а на Феликс — ловджийски нож и го помолил да го ползва, само ако се наложи. Тримата имали късмет, че било тъмно, защото грейналият поглед на Феликс в момента, в който поемал оръжието, можел лесно да издаде пред главатаря какъв е в действителност.
Докато се измъквали предпазливо, ловецът забелязал, че стражата не била на обичайното си място пред колибата. Това им позволило незабелязано да се промъкнат край колибите. Но главатарят не тръгнал по главната пътека, която извеждала от клисурата към гората, а се насочил към една скала, която се издигала отвесно насреща им и на пръв поглед изглеждала непристъпна. Като я стигнали, главатарят посочил на останалите въжена стълба, която била опъната по скалата, после метнал пушката на гърба си и пръв се заизкачвал нагоре. После извикал на графинята да го последва и й подал ръка за помощ, а ловецът се покатерил последен. Оттатък скалата се открила пътечка, по която те бързо се придвижили напред.
— Тази пътечка — рекъл главатарят — извежда на ашафенбургския път. Ще вървим нататък, защото научих, че съпругът ви, графът, в момента е именно там.
Продължили мълчаливо напред, разбойникът все ги водел, а другите вървели плътно след него. След три часа спрели. Главатарят поканил Феликс да седне на един дънер, за да си отпочине. Извадил хляб и манерка с отлежало вино и ги предложил на изморените си спътници.
— Мисля че най-много до час ще се натъкнем на кордона, който военните са опасали през гората. В такъв случай ще ви моля да разговаряте с предводителя на войниците и да изискате добре да се отнесат с мен.
Феликс обещал и това, макар и да не очаквал да успее да издейства кой знае какво. Починали си още половин час и поели.
Повървели отново около час и наближили селския път. Започвало да се развиделява и здрачът да се разпръсква в гората, когато едно силно „Стой! Спри!“ ги заковало на място. Всички спрели, петима войници се задали насреща им и им дали знак да ги последват, за да дадат сведения относно пътуването си пред командващия майор.
Като извървели около петдесетина стъпки, забелязали, че и от двете страни в храсталаците проблясват оръжия, които навеждали на мисълта, че в гората е разположена огромна военна част.
Майорът бил седнал с няколко офицери и други мъже под един дъб. Довели пленниците при него и той тъкмо щял да започне да ги проверява кой откъде е и накъде пътува, когато един от придружаващите го мъже скочил и извикал:
— Мили Боже, кого виждам! Та това е Готфрид, нашият ловец!
— Тъй вярно, господин управител! — отвърнал радостно ловецът. — Това съм аз, по чудо се спасих от долната сган!
Офицерите не очаквали да го видят там. А ловецът помолил майора и управителя да се оттеглят с него за малко встрани и им разказал накратко как са се спасили и кой бил четвъртият сред тях.
Зарадван от новината, майорът веднага дал нареждания за по-нататъшното придвижване на важния пленник, а младия златар завел при другарите си и го представил като героя, спасил със смелостта и самообладанието си графинята. Всички наобиколили Феликс, стискали възторжено ръката му, поздравявали го и не можели да се наситят на разказите за невероятните му преживелици.
Междувременно небето се развиделило напълно. Майорът решил лично да съпроводи освободените пленници до града. Тръгнал с тях и с управителя на графството към най-близкото село, където била колата му, и поканил Феликс да се вози при него. Ловецът, студентът, управителят и още мнозина яздели пред и зад тях и всички триумфално се отправили към града.