— Да, Петер! Ти бе голям грешник! — рекло му човечето. — Парите и безделието те развалиха, те ти донесоха каменното сърце, което не знаеше вече ни радост, ни жалост, ни разкаяние, ни съжаление. Но разкаянието изкупува греховете и само ако бях сигурен, че искрено съжаляваш за живота си, можех да сторя нещо за теб.
— Не искам нищо повече — отвърнал Петер и главата му клюмнала тъжно. — Свършено е с мен, животът не може да ме радва повече. Та какво да правя сам на този свят?! Майка ми никога не ще ми прости, това което й сторих. А и каквото съм чудовище, може би дори съм я вкарал в гроба! Лизбет, жена ми — за нея по-добре изобщо да не говоря! По-хубаво убийте и мен, господин Пазителю на съкровищата, че наведнъж да свърши жалкият ми живот!
— Добре — казало човечето, — ако не желаеш друго, това мога да сторя за теб. Брадвата ми е под ръка.
Човечето извадило съвсем спокойно лулата от устата си, изтръскало я и си я прибрало. После бавно се изправило и се скрило зад елите.
Петер седнал в тревата и заплакал, животът му бил безразличен и затова търпеливо зачакал смъртоносния удар. След малко чул зад себе си тихи стъпки и си помислил: „Ето го, иде.“
— Я се огледай още веднъж, Петер Мунк! — рекло му човечето.
Петер изтрил сълзите от очите си, извърнал глава и какво да види — там стояли майка му и Лизбет, жена му, и го гледали усмихнати. Тогава той скокнал радостен и възкликнал:
— Значи не си мъртва, Лизбет! И ти си тук, майко, и си ми простила?!
— Решиха да ти простят — казало човечето, — защото ти се разкайваш истински за стореното. Нека всичко бъде забравено. Прибери се сега в бащината си колиба и стани въглищар както преди. Ако си хрисим и честен и почиташ занаята си, съседите ти ще те обичат и уважават повече, отколкото ако имаше десет делви злато.
Това рекло човечето и се сбогувало с тях.
С хвалебствия и благословии към Стъкленото човече тримата се упътили към дома си. Като пристигнали, видели, че великолепната къща на богатия Петер не била вече там. Една гръмотевица я била изпепелила заедно с всичките му богатства. Но бащината колиба не била далеч, те се запътили натам и голямата загуба изобщо не ги притеснявала.
Само как се изненадали, като пристигнали! Колибата се била превърнала в чудна селска къща — простичка, но хубава и чиста.
— Това е дело на доброто Стъклено човече! — възкликнал Петер.
— Колко е хубава! — рекла госпожа Лизбет. — Тук ще се чувствам много повече у дома си отколкото в голямата къща с многото слуги.
Оттогава насетне Петер Мунк станал работлив и честен човек. Бил доволен от това, което имал, трудел се упорито и забогатял със собствени сили. Така станал уважаван и обичан сред хората в цялата гора. Живеел в мир и сговор с жена си, уважавал майка си и давал милостиня на бедните, когато дойдели да просят на вратата му.
Когато след година Бог дарил госпожа Лизбет с хубаво момченце, Петер отишъл на Елховия хълм и изрекъл вълшебните си слова. Но Стъкленото човече не се показало.
— Господин Пазителю на съкровищата — викнал високо той, — чуйте ме! Исках само да ви помоля да станете кръстник на синчето ми!
Но той нищо не му отвърнал. Само вятърът повял в елите и съборил няколко шишарки на земята.
— Ще взема поне тези шишарки за спомен, щом не желаете да се покажете — рекъл Петер, прибрал ги в джоба и си тръгнал към къщи.
Но когато у дома се съблякъл и майка му обърнала джобовете на празничното му сетре, преди да го прибере в раклата, оттам изпаднали четири фишека. Като ги отворили, вътре имало само нови баденски талери и нито един от тях не бил фалшив. Това бил подаръкът на Стъкленото човече по случай кръщенето на малкия Петер.
Така продължили да си живеят мирно и щастливо.
Вече остарял и побелял, Петер обичал често да казва:
— По-добре е човек да е доволен от малкото, което има, отколкото да разполага със злато и имот, но сърцето му да е студено като камък.
Сигурно били минали около пет дни, откакто Феликс, ловецът и студентът се намирали в плен на разбойниците. Наистина главатарят и хората му се отнасяли добре с тях, но въпреки това те копнеели да се освободят. Защото колкото повече напредвало времето, толкова по-силни ставали опасенията им, че няма да бъдат открити.
Вечерта на петия ден ловецът съобщил на другарите си по неволя, че през нощта мисли да избяга, пък макар това да му струва и живота. Започнал да насърчава другарите си да се решат на същото и да им разяснява как могат да организират бягството си.