Но нека да оставим нашия студент да си учи и да отговаря с дълги писма на майка си. Да, ще ви кажа, че неговата майка му пише много често писма, които имаха вид на въпросници. Въпросите бяха номерирани също като ония съдбовни въпроси, които българският княз Борис задавал в своите послания до римския папа.
Ето едно такова писмо:
1. Къпеш ли се редовно?
2. Преписваш ли по десет пъти всяка нова дума?
3. Переш ли си в три води чорапите?
4. Ставаш ли при първия звън на будилника?
И така до 20…
Момчето отговаряше съвестно и търпеливо.
А врабчето
А врабчето, когато в оня паметен ден се върна и не намери подслон под кориците на немско-българския речник, изпадна в силно отчаяние. Пред очите му се стъмни. Впрочем беше вечер. То се приюти под стряхата, а на другата сутрин забеляза картата на Германската демократична република да се вее от прозореца с означен в червено град Лайпциг и със стрелката, която посочваше нататък… И то разбра, че трябва да стигне в Лайпциг…
Въздухът беше леден, режеше крилцата му. Врабчето долетя с мъка до Южната гара и успя да се вмъкне в един влак, който пътуваше за Лайпциг. То се сгуши в ъгъла под седалката и забеляза, че там освен него имаше и един пудел, вързан с верижка.
— Имаш ли билет? — попита пуделът.
— Не — отговори врабчето и разказа своята история, за да трогне пудела.
Всички деца навярно са чели приказката „Златното ключе“, в която се разказва за благородния пудел Артамон. Да, и врабчето знаеше тази история и не се боеше от пудела. И с право.
— Аз също пътувам за Лайпциг с моята стопанка. Ти ще слезеш с мене. Можеш да се вмъкнеш в гривата ми, защото аз съм подстриган по лъвски образец.
На лайпцигската гара врабчето, отпочинало, стоплено, слезе от влака и се раздели с благородното куче.
„Сега аз ще намеря моя студент“ — мислеше си врабчето. Но то не предполагаше колко трудно е да намериш един студент в такъв град като Лайпциг, където има повече студенти, отколкото коренни жители и по улиците се чуват различни езици…
И врабчето дълги дни търсеше своя студент, обикаляше студентските общежития и все не можеше да го намери, докато един ден се простуди и реши да влезе в някой дом… Навън брулеше вятър, примесен със сняг, и врабчето, свикнало на нашия по-топъл климат, просто се остави вятърът да го натика в сградата…
Врабчето се оказа в Старата община на град Лайпциг. Вътре беше топло, три големи старинни камини горяха и разнасяха топлина. Край стените стояха изправени рицари, врабчето се уплаши от техните мечове и железни ризници, но когато се вгледа, видя, че само одеждите на рицарите бяха останали. Хората ги нямаше, кой знае преди колко столетия те са загинали. Тогава врабчето се мушна под каската на един от рицарите и си заспа.
На другата сутрин врабчето разгледа общината. Сега тя служеше за музей. Влизаха деца на групи. Тук можеше да се види град Лайпциг, какъвто е бил през средните векове. А важните заслужили граждани бяха представени с портрети покрай стените. Очите им блестяха като живи и те се гледаха един друг понякога с омраза, понякога приятелски, според отношенията им преди няколко века, когато са управлявали града. Белите им перуки сияеха като белите дантелени яки около вратовете, а имената им бяха написани с остри и неразбираеми готически букви. Врабчето знаеше само латинските букви, големият речник на студента беше написан така. Така то и не научи имената на важните граждани…
Вечерта врабчето се прибра тъжно в каската на своя рицар. И се чувстваше толкова самотно, толкова самотно в чуждата страна…
— Какво печално врабче! — прозвуча един дълбок и приглушен шепот.
— Печално врабче — това се отнася за мен. А кой си ти?
— Аз съм сърцето на рицаря, който отдавна е мъртъв. Той беше един благороден рицар, защищаваше сираците и бездомните. Ако ти се интересуваш, можеш да слезеш в библиотеката и да прочетеш неговата история.
— Не, сега нищо не ме интересува освен моя студент! Без него аз съм загубен в чуждия град!
— Ах, ти си скитник! Тогава ти трябва да знаеш скитническата песен. Едно прекрасно стихотворение, написано от Гьоте. Той като лайпцигски студент…
— Какво? — прекъсна го врабчето. — Студент? Аз трябва да го видя!
— Ето го, той стои на малкото площадче зад общината и надписът с името му е златен и свети даже нощем.
Врабчето се хвърли към прозореца. Уви, студентът от Лайпциг беше статуя на големия поет, който точно преди два века учил три години в Лайпциг.