— Не, той нищо не би могъл да ми каже за моя студент! Лека нощ, рицарско сърце!
И врабчето се опита да заспи.
— Аз няма да заспя! Твоята болка ме разтревожи! — шепнеше безсънно рицарското сърце и повтаряше „Скитническата нощна песен“:
На другата сутрин врабчето отлетя. То надникна в сладкарниците, особено в ония, в които продаваха вишнева торта, в книжарниците, вмъкна се дори в трамвая, но никъде не зърна своя съотечественик. Към обед с премръзнали крилца то се вмъкна в една сива сграда с големи колони…
А тази сграда беше бившият Имперски съд, в който някога великият българин Георги Димитров срази фашистите…
Врабчето дори и не знаеше, че е попаднало точно там, където трябва. То лежеше полумъртво върху мозайката. В този миг усети, че една топла ръка го вдигна от пода и някой заговори на български език.
„Дали не сънувам? — мислеше си врабчето. — Или пък вятърът се е съжалил над мене и ме е върнал в България?“
Не, врабчето не сънуваше. Един българин беше дошъл да посети музея и като видя бедното врабче, сложи го в джоба си и с това спаси живота му. Българинът влизаше в залите, разглеждаше изложбата, която показваше живота на Георги Димитров, и на врабчето му ставаше все по-топло. На края българинът влезе в залата, където е заседавал имперският съд. Врабчето подаде главица от джоба, който миришеше малко на чубрица, и видя на стената два страшни портрета: на старите германски императори Фридрих и Вилхелм. Те са стояли там, над главата на Георги Димитров, тия двама императори с наперени мустаци, с каски на главите и шипове над тях.
— Като петли! — каза си врабчето и се засмя.
А в това време пуснаха една грамофонна плоча. В залата прокънтя гласът на Георги Димитров. Той говореше на немски език.
„Така ще се научи да говори и моят приятел“ — помисли си врабчето.
— Аз съм горд, че съм българин! — каза Георги Димитров, а веднага след него запищя гласът на Гьоринг, министър-председател на фашистка Германия.
И сега врабчето слушаше как Георги Димитров се преборваше с тоя кресливец и как на края го изгони опозорен пред всички.
— Моят студент непременно ще дойде тук! — каза си врабчето. — Всеки българин, който е в Лайпциг, е длъжен да посети музея. Аз ще чакам тук, аз ще го дочакам.
И врабчето се измъкна тихичко от джоба и се скри зад стола на председателя на съда.
То прекара цялата зима в музея, сприятели се с пазача и идваше да си клъвне от неговата закуска. И все чакаше своя студент.
Когато снегът започна да се топи, врабчето излезе пред тържествената голяма врата и кацна на стълбището, за да вижда по-отблизо кой влиза. Цели върволици българи идваха да посетят музея, разказваха, че в България вече грее слънце, и говореха на български език, който се струваше на врабчето като пролетна песен.
Всички врабчета наоколо вече знаеха кого чака българското врабче. И щом чуеха български говор, те се скупчваха и предупреждаваха своя приятел, че трябва да е нащрек, да не пропусне студента. Една сутрин към музея се приближаваха трима младежи. Ах, единият от тях приличаше много на оня студент, когото чакаше врабчето: висок и строен, с нежен профил и с меки тъмни къдрици. Но той не говореше български език. Ясно, той не беше българин. Той говореше такъв един хубав немски език, който би одобрил и Гьоте, студентът в Лайпциг преди два века.
И все пак това беше той! Врабчето го позна, защото никой друг не можеше да носи такъв голям, с хиляди думи речник!
Врабчето мълча доста дълго, за да се наслади на хубавия немски език. Хвръкна и кацна на рамото на студента. Как се зарадва момчето, не можете да си представите!
— Мили приятелю, как прекара дългата зима? Колко мислех за тебе, колко се тревожих!
И врабчето му разказа всичко.
Тогава студентът, който много обичаше шегите, покани врабчето в кръчмата на Ауербах и поръча ядене за двама. В едната чиния ядеше той, на ръба на другата кацна врабчето и кълвеше радостно трошици и салата. И всички в кръчмата одобряваха това приятелство, защото пък гербът на Лайпциг е един великодушен, добър лъв, който разбира всички човешки нежности…
— А сега да си направим една снимка за спомен! — каза студентът.
Той настани врабчето пред Старата община и когато слънцето грейна, щракна с апарата. Врабчето почти не се вижда на снимката.
Само една мила точица стои там…