— Кириле — отвърна командирът, — ти не си новак. Няма защо да ти обяснявам, че „Харфагър“ не може да остане тук, докато пристигнат хората от комплексната. Няма да ни стигнат запасите. Дори не става дума за това, че базата никога не ще позволи. Ако бяхме открили хуманоиди или беше станала авария… Но в последния случай нас щяха да ни вземат и толкова. При този вариант няма за какво да се борим.
— Че то изобщо няма за какво да се борим! Вие се връщате по обичайния ред и пак така обикновено и без припряност, която ще доведе само до конфузии, изпращате комплексната. Доколкото зная, тя може да пристигне тук след около седем-осем месеца. А толкова време аз мога да издържа. Само за мен запасите ще стигнат.
— Тоест как така за вас?… — възмути се Споришев. — Аз съм биологът на експедицията…
— Ванечка, за какво им е на тези лотоси вашата специализация?
— Е, нека не съм аз, но защо пък вие?
Геир и Кирил се спогледаха.
— Работата е там — каза Анохин, — че аз мога да бъда сам.
Той за малко не добави: „Вече имам известен опит…“
— Анохин е специалист по далечната връзка — сухо каза командирът, сякаш Кирил не стоеше до него. — В дадената ситуация, изглежда, точно това ще е решаващо.
Кирил се завъртя на токове, скръсти ръце отзад и се загледа в подаващите се от водата бели, сякаш покрити със скреж скали. Той смяташе общия разговор за безполезен, а Геир се изказа съвсем определено. Какво пък, дори Инглинг да не беше най-добрият командир от разузнаваческия флот като легендарния Ричин, поне беше надежден приятел. Всъщност той дори не знаеше кое тласна Кирил тъй изведнъж към този доброволен подвиг. Въобще нищо не знаеше, освен че тогава, преди десет години, на Кирил му беше много зле. Тогава смятаха Анохин за новак, но Геир го измъкваше не само защото беше негов командир. Още тогава между тях съществуваше онова голямото, неназовимото, защото понятието „дружба“ е недопустимо широко. И голямото се състоеше не в това да знаеш, а да разбираш.
В дълбините на вечерната вода, извивайки се като лента, премина змиеподобно тяло. Кирил се огледа — никой освен него не гледаше към водата.
За всеки случай премълча.
Той се събуди, обърна глава и погледна календара: бяха изминали шест месеца и единадесет дни от неговата робинзониада. Будеше се с изгрева, лягаше си с последния слънчев лъч. Стана от само себе си, влезе в ритъма естествено и без да се замисля — сигурно и цветята не се замислят кога да отварят и да затварят своите венчелистчета. Между другото това се отнасяше за земните цветя; от известно време на Кирил започна да му се струва, че местните могат и да се позамислят.
Но да отбелязва преживените дни — това бе единственото, което не се удаваше на Кирил. И ако навреме не бе обърнал календара на автоматично броене, отдавна щеше да обърка дните.
Без да се облича, той излезе от къщичката си, набра гъби, хвърли ги във фуниевидния отвор на автоматичната печка. Докато тя, ръмжейки, се занимаваше с гъбите, той хукна към малкия си стадион, като си мислеше, че пролетните дъждове бяха отнесли голяма част от пясъка, който бе домъкнал от плажа тук, на платото (тъй като Кирил не разполагаше с нито един, дори и най-калпав кибер, трябваше да носи всичко на гръб).
Стадионът беше залят от слънчева светлина. Кирил не че не обичаше слънцето, но предпочиташе да стои на сянка и сякаш, досетили се за това, триметровите цветя — нито макове, нито лалета, които растяха покрай малобройните пътечки, преплетоха върховете си и образуваха покрити алеи, а над любимата пейка на Кирил израсна цял балдахин, широк около четири метра. И това чудо на света съвсем не беше изключение: преди три дни от скалата, от която шуртеше питейната вода, увисна много дебело стъбло със зелена „бомба“ в края. Предния ден бомбата се пръсна, разпръсквайки на всички страни портокалов сок, и за някакъв си час и половина опъна шестметрова бледолилава тента.
Кирил скочи по навик върху гимнастическата греда. Още в детските си години имаше проблеми с равновесието и тук, в самотата, най-сетне можеше да навакса изпуснатото. Той се завъртя няколко пъти, отбелязвайки с удоволствие, че валсира по тясната повърхност без всякаква предпазливост, и изведнъж погледът му се спря върху площадката, която се откриваше от тази неголяма височина.