Няколко сребристи плочи, вместо да си лежат спокойно върху старателно изравнената земя, бяха застанали ребром.
Безредие! Кирил скочи от гредата, стигна до площадката, промъквайки се между цветните стъбла, които приличаха повече на стволове на млади дървета. Обезпокоените плочи бяха приповдигнати от някакви странни кафеникаволилави извити стъбла, всяко от които завършваше с буйна сива метличка. Трябваше доста да са силни, за да поставят ребром тежките радиатори, още повече че нито едно от новите стъбла не се бе прекършило поне.
Кирил изтича в бараката за лопата (налагаше се всичко да върши сам). После внимателно размести плочите, изкопа винтообразните стъбла, отнесе ги на двайсетина крачки и пак така грижливо ги посади в приготвените дупки. Два-три подобни урока стигаха за всички макове и лалета, за да се научат повече да не се прихващат нито на стадиона, нито в околностите на надуваемата къщичка. Кирил предпочиташе да не се замисля как го правят.
Той пробяга петстотин метра, изкъпа се и леко се заизкачва по стръмнината. Вдъхна аромата на прясно изпечените гъби, отби се до кухненския отсек и се вцепени: тиганът се бе търкулнал встрани, а сосът течеше по пода.
Първата мисъл на Кирил бе да надникне под масата и леглото — дали пък там не се е скрило някое любопитно, а може би и опасно същество. После се сепна, тръсна глава и се успокои: естествено, че няма никой, да не би десантната къщичка да е някоя колиба в тайгата, където всеки може да надникне. Сега прозорците и вратите пропускат само него: нито едно живо същество, дори муха, не ще попадне тук, силовият удар ще я отхвърли.
А пълзящо растение?
Дали е предвидено такова нахлуване? Точно това той не знаеше — по-точно, беше го забравил и трябваше да надникне в инструкцията. Притискайки предпазливо гръб към стената, той напипа пластмасовия том на лавицата и започна трескаво и безсмислено да го прелиства — все пак откак се бе отдал на доброволно уединение, за пръв път се занимаваше с подобна работа. Непроницаемост на стените и преградите… Антисеизмичност… Настройване на входния вентил…
Той спокойно въздъхна. И защо се изплаши толкова? Длъжен беше да помни — ни звяр, ни птица, ни камък, ни тревица.
Неговият дом е неговата крепост. И то каква!
Е, пък с онова, което е навън, все някак ще се разбере. Вече половин година трупа опит.
И без да се страхува, той излезе от къщичката и приближи към кухненския ъгъл. Така си беше, под настилката косо стърчеше спиралата на новопоявило се растително чудовище. Естествено, не бе успяло да пробие пода на кухненския отсек, но ударът е разтърсил печката. Така че от закуската му не е останало нищо. А всъщност защо се учудва?
Шест месеца той живя в тази градина блажено и безгрижно. При пълно сливане на душите, ако може да се изрази така — неговата и на всички тези лилиелистни и лотосоцветни. Макар че след случилото се преди десетина години би трябвало вместо душа да му е останало само пепелище. Всичко, което се бе случило по-късно, минаваше някак покрай него. Така заставаше пред комисиите, летеше, настройваше, общуваше, приемаше, предаваше, а когато особено им потръгнеше и се натъкнеха на хуманоидна цивилизация — връщаше се към професията си на преводач. Той правеше всичко, което се изискваше от него, но не повече.
Изглежда, страшното напрежение, в което прекара най-ужасната година от живота си, му бе отнело всички душевни сили за десет години напред.
Ето и тук, преди половин година, той безучастно слушаше споровете, пропускайки покрай ушите си хипотезите, докато в съзнанието му изведнъж неканено се втурна нещо предишно, болезнено отекващо с отминалата болка. Изчезването на живота, отсъствието на човека — това бе изящна измислица, която преминаваше покрай ума и сърцето му.
А виж, неизбежното умиране не беше вече нещо странично. То беше сякаш вътре в него, скрито и пронизващо, като стар шип, проникнал в слънчевия сплит.
Точно тогава каза на Геир: „Та ние не можем да отлетим, нима не разбираш?“
Оттогава той заживя спокойно и просто, в онова естествено съгласие с шумолящата, но безгласна зеленина, в което може би само пещерният човек е живял. Той не береше нищо освен гъбите, а ягодите само се търкулваха в краката му. Всеки пръв цвят, изникнал като палаво кутре на неподходящо място, той изкопаваше и пренасяше на безопасно разстояние. Щом му се стореше, че някое е почнало да вехне и слабее, той тутакси се захващаше да го полива, без да се замисля дали причината е в недостига на вода. Но цветето — ако можем да наречем така три-четириметровата сопа — мигновено оживяваше и в трепета и плавните извивки на листата му имаше нещо ласкаво, като умилкващо се куче. Това, че листата се протягат към него, а стъблото едва не се свежда до земята, никак не учудваше Кирил.