Но какво се бе случило сега? Някакви заврънкулки се бяха разбунтували, какво толкова страшно е станало? Растенията са пораснали — не всяко поотделно, а всички заедно, като колектив; започваше периодът на самостоятелността. Така порасналото куче рано или късно съдира любимите чехли на стопанина си.
Кирил за втори път донесе лопата и внимателно подкопа ъгъла на собствената си къща, извади вироглавеца. Ако урокът, даден на един индивид, някак достига до целия клан, този индивид трябва да се накаже. Ето, ще взема да се кача на онази камениста площадка, където растат само магарешки тръни, и ще посадя там споменатия индивид — да се научи да не ти събаря закуската на пода. Тази мисъл се понрави на Кирил и той се закатери по склона към площадката, като се опираше на лопатата и притискаше към себе си студеното, жилаво стебло. Ако не беше пелиновата метличка, чуждопланетното цвете най-много би приличало на гигантски тирбушон. Вероятно силата на растежа му е такава, че ако експедиционната къща не бе защитена от всички страни със силово поле, тази завъртяна чудесия направо би продънила пода.
Кирил трябваше да изкопае дупка, после да докара хубава пръст, сетне да направи первазче, та дъждовната вода да не се стича направо по корниза — това му отне час и половина. Анохин се изправи и погледна отгоре към сребристия покрив на своя котедж, както с уважение го наричаше, и му прилоша: на десетина крачки от входа, високо над гъсталака от млади лотоси, пускаше листа оранжев гигант. Шумно „примлясквайки“ се разтваряха многоетажните „венчелистчета“, всяко от които би могло да осигури с ветрилна площ неголяма каравела. Малиновите жилки се напрягаха, поемайки върху себе си тежестта на яркочервената грамада, а черният потръпващ плодник се целеше в зенита, подобно на копиеобразна антена. С размерите си и с някаква одухотворена чувствителност това цвете наистина наподобяваше антена на радиотелескоп.
Кирил се вслуша в гласа на собствената си интуиция, както препоръчваха неписаните повели. Вярно, приятно е — сякаш деца растат… и все пак отвътре зрее тревога. Нямаше я, когато цветята доверчиво се навеждаха към него — голяма работа, и при земните растения може да се наблюдава способност за придвижване. Но когато става както сега — започваш със завист да си спомняш за чемшира, който расте едва-едва.
Долу нещо пукна и Кирил съзря второ платно с цвят на праскова, разперило се до стадиона. Третото се лилавееше над метеоплощадката, където всекидневно му се налагаше да работи. Чудесно… Наближават горещините и във всеки ъгъл ще му е осигурена прохладна сянка.
Само че не му е ясно защо нито по-нататък по брега, нито край покритите с лишеи склонове не се вижда нищо подобно.
Той скочи от терасата, върху която сега самотно стърчеше заточеният „тирбушон“, погледна към розовото слънчице и отбеляза, че става доста топло за ранна пролет. Ще трябва да отиде до морето да се топне. Наистина, ако тръгне напряко, ще трябва да се промъква през гъсталаците, но нали няма да му е за пръв път. С леки крачки той дотича до първите не много високи — колкото боя му — цветя и изведнъж тесните восъчни чашчици едновременно се обърнаха към него и заплашително затракаха с твърдите си листенца, досущ като щъркели.
— Вие какво, полудяхте ли? — викна Кирил, отстъпи назад и прикри с лакът лицето си.
„Показват си характера“, помисли си той и му се стори, че вече започва да разбира защо всички предишни посетители на Маковата алея рано или късно са изоставяли тази райска градина. Ако и нататък върви така, ще трябва да се премести в планините, които се синеят на около пет километра от морето — засега там има само лишеи. Виж ги ти, израсли колкото космодрумна антена, а ум нямат за пет пари.
Той се върна при своя ручей, където неспокойно мърдаше кафеникавата жаба, стъпи на пътеката, посипана с донесен от морето чакъл — тук имаше само глуповати макове. Вдигна глава, учудвайки се на внезапния им растеж, и не забеляза веднага, че краката му вече стъпват не по камъчета, а по нещо еластично. Погледна надолу — пътечката беше покрита с тесен лист, наподобяващ бананов, чиито краища хищно затрепериха, сякаш се канеха да се свият на тръбичка и да затворят вътре човешкото тяло. Кирил понечи да се втурне напред, но краката му затънаха в лепкава зелена маса; единственият изход бе да се стегне и със силен тласък да се изтърколи напред; тялото му го направи, преди мозъкът да го обмисли и Кирил излетя от вече затварящата се маса като грахово зърно от шушулка.