Той се обърна и се понесе напред със скоростта на спринтьор — скочи на площадката до къщичката, сияещ от радост, че тя не е обрасла с лекомислени макозубри и лалезаври.
Впрочем… да, един все пак бе покарал.
До самия праг стърчеше новородена малка жълта перуника, която едва стигаше до коляното на Кирил. Явно още не беше свикнала с белия свят — силно се прозяваше, отмятайки назад нежната си главица, и навеждаше широкото си брадато съцветие. Колкото и да бързаше, Кирил не издържа и приклекна — няма нищо по-забавно и мило от едно прозяващо се или кихащо новородено.
— Дупки небесни, черни и бели — каза той, — нима и ти ще пораснеш само за да ме излапаш?
Жълтата уста зина отново, Кирил не се стърпя и пъхна пръста си. Перуниката веднага изплю този пръст, бързо затръска репейчетата на страничните си съцветия и беззвучно кихна, разпръсквайки медена слюнка. Стебълцето на цветето рязко се изви назад, пружинира, бледите листенца мигновено се събраха в щипка и преди Кирил да успее да отдръпне ръката си, перуниката го клъвна по дланта не силно, но някак обидно.
— Глупаче си ти, глупаче — раздразнено каза Кирил.
Обратният път към извора и планините беше затворен. Кирил влезе в къщата, грабна раницата, наблъска в нея няколко хранителни пакета, кислородна маска, радиофар, микропалатка. Включи радиостанцията и изпрати съобщението: „Бях нападнат от хищни растения. Премествам базата на изток, на шест километра от лагера, при чистите скали. Пратете кораб.“ (Той включи към апарата запасите от енергия и изпрати алармсигнал.) Тази връзка съществуваше за най-крайни случаи и Кирил справедливо се страхуваше не толкова заради себе си, колкото за момчетата от комплексната, които скоро щяха да кацнат с обяснимо безгрижие. Да предположим, че наистина го изядат — кой ще предушреди тогава цялата експедиция? Бедата беше и там, че събирайки цялата резервна мощност, той можеше да изпрати такъв сигнал и сигналът щеше да бъде приет от всички аварийни спътници на дадената зона, но не беше по силите му да получи отговора — нужна бе свръхмощна антена, каквато екипажът на „Харфагър“ не можеше да инсталира. Значи ще трябва да се крие някъде в пещерите, да дъвче концентрати, да ги пие с морска вода и да чака.
Той пъхна в колана си десинтора за непрекъсната стрелба, изчака малко и разтвори входната врата. Един скок и вече е на пътечката, която води към стадиона.
Едва ли го очакват тук, защото веднага след стадиона започва стръмнина към морето и съгласно логиката, Кирил няма какво да прави там. Само да не го хванат на пътечката. Той препускаше между редицата от гладки и мъхнати стебла и нямаше време, нито желание да разгледа какво е това което се мярка помежду им — нещо подобно на дебела, многопластова рогозка. Никой не му пречеше и той си повтаряше наум в ритъма на дишането — да се изплъзна, да се изплъзна…
Вдигна глава, подчинил се на отново придошлата вълна, и видя онова. Ако всички растения на Маковата алея досега имаха определена и дори подозрителна прилика със земните, то розовото образувание, нито облак, нито аеростат, полюшващо се над стадиона на тънко краче, въобще на нищо не приличаше. Люлее си се спокойно и не възнамерява никого да напада. Да става каквото ще…
Кирил влетя в стадиона, придържайки се към лявата страна, засили се, поглеждайки нагоре, и в същия миг, когато вече бе изминал половината разстояние, гъбата-пърхутка апатично рече „пуффф“ и пръсна цял облак от проблясващи леки спори. Те се завъртяха и западаха като снежинки и докато падаха, на всяка и порастваше почти невидима нишковидна опашчица. Кирил се вряза в този облак като в паяжина, лепкавите нишки покриха лицето, обвиха ръцете и краката му, при всяко вдишване се стремяха да проникнат в гърлото и носа му. Той безнадеждно размаха ръце, опита се да смъкне от себе си тази лепкава мръсотия и най-вече да освободи краката си — тогава някакъв мек, но силен тласък го събори на земята. Цял сноп дебели като парашутни въжета влакна оплетоха стъпалата му и със спазматични тласъци го вмъкваха обратно в покрития коридор на пътечката. При всеки тласък Кирил се преместваше с метър и половина-два и ако не беше раницата, гърбът му щеше да е одран.
Той избра подходящ момент, отблъсна се с лакти от земята, измъкна от колана си десинтора, смени фокусировката на най-тесен лъч и изгори спъващите движението му летящи нишки, на места заедно с дрехата. Скочи на крака. Обратният път през откритото пространство на стадиона беше отрязан — сивкавоалената пърхутка се полюшваше, ловко се прицелваше и сееше редките искрици на спорите. Да се втурне да заобикаля през гората на цветните гъсталаци, беше нелепо — ще го хванат. Да пробие коридор — опасно, може да не му стигне зареденият пълнител — и тогава ще се озове сред хищниците. Значи — обратно в къщичката. Друг избор няма.