Той хукна по пътечката, като за по-сигурно въртеше пред себе си непрекъснат лъч. Обаче никой не го спираше. Пред самата къща той изключи десинтора. Над него увисна грамадата на червеното плато, хвърлящо огнена сянка, но той успя да прескочи прага и да тръшне вратата след себе си.
Отначало пълна херметизация, автономно кондициониране, след това радиостанцията… След втория алармсигнал няма да се туткат с подготовката на спасителната група — ще изпратят автоматичен скутер. А на него повече не му и трябва. На третия ден ще включи фарчето и ще му остане да чака към четирийсет и осем часа, не повече. Толкова ще може да издържи на пълна автономия без усилия. Ненапразно така лесно го оставиха сам — сега спасяването на алпийската аматьорска група някъде след Хималаите, като се имат предвид земните ограничения и трудности, понякога е по-проблематично от свалянето на един неудачник от чужда планета или спътник. Разбира се, ако е в усвоената зона на отдалеченост.
Той провери още веднъж дали са взети всички предпазни мерки и внезапно усети еластичен удар по пода — там с мощни тласъци се промъкваше „тирбушон“. Е, няма да успееш, помисли си Кирил.
Къщичката се тресеше, подхвърляна от честите удари — вече на няколко пъти пробиваха пода. Кирил се изтърколи в ъгъла, успя да погледне през прозореца и успя да съобрази, че убежището му вече е откъснато от земята и издигнато на отвесни колони колкото човешки бой. Дали не се канят да го повдигнат и хвърлят, както правят маймуните, за да се докопат до сърцевината на вкусен орех? Няма що, весела перспектива, дори като се има предвид еластичността на конструкцията… Вярно, възнасят го. При това с пилотична скорост. Ама че жизнен потенциал имат тези спираловидни тояги, така могат да го хвърлят… все едно от Исакиевския събор…
Ослепителната светкавица, която го накара да се дръпне от прозореца, за мигове от секундата го озадачи, но в следващия момент той разбра, че се бе плашил не от това, от което трябваше да се плаши. Силовият кабел, който съединяваше къщичката със системата от батерии… Ето за какво не бе помислил. А и да бе помислил — какво можеше да направи?
Сега разполагаше само с тази от акумулаторите. Ако изключи всичко, дори кондиционера, запасите за поддържане на силовото поле ще му стигнат… дори и компютър не можеш да включиш. Наистина, може временно да свали защитата на тавана, ще трябва да остави молекулна проницаемост на прозорците, иначе ще вземе да се задуши. Виж, за друг алармсигнал и дума не може да става. Лошо. Само едно го радва — изплашени от възникналото електрическо изпразване, стълбовете бяха спрели да растат. До земята има към пет метра, бива си го това наколно жилище… Даже къщичката няма къде да падне — долу всичко е обрасло с плътна стена от колове, през която със съсък и свистене се плъзгат синьо-зелени лиани, сплитайки се в гигантски жилав тюфлек. Ако продължават така, те чисто и просто ще се смачкат от собствената си тежест.
А новороденото глупаче сигурно вече са го стъпкали.
Той малко се учуди на спокойствието, с което мозъкът му отбелязваше безизходността на положението. Всъщност какво ли друго му оставаше освен спокойствието? Да отвори вратата и да стреля, докато свършат пълнителите? Нима можеш да се промъкнеш през тези джунгли! Ех, лаленца канибалчета, та аз целият и за една хапка няма да ви стигна! Напразно стърчите тук само да ви се отваря апетитът. Така е, когато сивото вещество не достига…
Той се дръпна от прозореца, прислони се до обърнатата маса. Да, да седиш ей така, да скучаеш, докато чакаш да те измъкнат оттук като охлюв от черупка, не е работа. Добре би било да остави бележка на Геир, но нали не може да включи диктофона… Всъщност защо му е диктофон? Тук някъде имаше един стар хубав молив. И руло перфолента. Защо ли хартията е розова? Ах, да, слънцето прониква през листото-„ветрило“ — добре че поне не е горещо. Та така: „Геир, приятелю! Пиша ти не толкова за да си запълня времето, а за да не се чувстваш ти виновен. И преди съм имал желание да ти кажа откровено няколко думи, но някак се бях отучил надълго и нашироко да изразявам мислите си. Най-малкото устно. Така че, ако сега ми позволят обстоятелствата, ще пропилея сигурно повече думи, отколкото бих казал д края на живота си, ако всичко бе свършило горе-долу благополучно…“
Кирил се наведе към прозореца — алената сянка се сгъстяваше, макар слънцето да се бе вдигнало високо. Значи кашалотовата уста се приближава. Не бързай, миличка, не става всичко наведнъж. Пък хартията може да се пъхне под масата — когато акумулаторите се изтощят, вероятно ще смачкат къщичката и писмото че оцелее.