„Та така, Геир, за нищо не те виня — като почнем от момента, в който ме примами в космоса; ти всъщност само ми предложи, а си решавах аз. Не съм бил чак такова пале, та да не мога да преценя цялата дълбочина на собствената си непригодност. Макар че едва сега я осъзнах докрай.
Работата е там, че на Земята в повечето случаи обстоятелствата решават вместо човека. Докато тук е нужна интуицията. Точно така, онази същата, която в нашите повели стои на първо място. Но интуицията трябва да има едно задължително качество — адекватност. В противен случай тя се и нарича другояче: каприз, измислица, блян… Моята интуиция винаги ме е подвеждала. Ето дори сега: под мен са се събрали хищни чудовища, не мисли, че са някакви зверогущери или мягамравки — не, невинни на пръв поглед цветчета. И хиляди на брой. Мисля си, че ще ме излапат, тъй като вече се опитаха. Ако, разбира се, скутерът не дойде навреме.
А на мен въпреки всичко ми е жал за тях — та те едно друго се мачкат и осакатяват. Особено пък малките. През тази половин година някак свикнах да ги мисля за безгласни животни. Това никак не е смешно, ако сега погледнеш от прозореца надолу…
Ти изобщо не си виновен за това, че преди десет години ме натика в онзи спътник — спомняш ли си, на една светлинна от Земята? Всичко, което бях забъркал там, беше сътворено изключително от моите ръце, по-точно от моя ум. Ти не знаеш за това, пък и никой не знае, дори сега аз няма нищо да ти обяснявам, но, повярвай ми, направих нещо чудовищно. Непостижимо от гледна точка на здравия разум. А оцелях само защото имах някакво странно — може би интуитивно? — усещане, че съм длъжен… да изкупя вината си… Да забравя? Това е смешно. Не зная, Геир, не намирам думи и се боя не че ще те излъжа — а че ще ти създам невярна представа за онази история.
Накратко, бях длъжен да направя нещо. Прекарах десет години като в летаргия — онова не идваше, не се случваше. Докато не се напъхахме тук, на Маковка. Помниш ли с какво рядко срещано единодушие ние създадохме красивата легенда — че за съществуването на този свят е необходимо присъствието на човек? Не зная за теб, но аз и повярвах от първия момент, и то не само защото красотата е почти неопровержим аргумент.
Работата е там, че онова мое престъпление тогава, преди десет години, се състоеше, ако мога така да се изразя, в унищожаване на любовта. И сега аз можех да се отплатя със същата монета. На кого? Сигурно на вселената. А ти, моля те, ми прости за високопарния стил.
Аз бях почти щастлив, Геир, защото обикнах този свят и той ми отвръщаше със същото. Подобно на средновековен философ, повярвах, че моята любов се превръща в жизнена сила, която подхранва моите подопечни. Доказателството беше налице — никъде наоколо не видях такъв буен и радостен цъфтеж. И то през зимата!
В какви гъсталаци само ме натика интуицията, а?
А сега, ако успея, ще ти кажа как всъщност стоят нещата. Спомняш ли си, че Веня все се мъчеше да улови някакво живително излъчване? Ние само отбелязахме, че го има, макар нито един уред да не го регистрира. И го забравихме.
Вероятно не хуманоиди, а тъкмо това излъчване е необходимо за съществуването на живота. А ние и онези преди нас само сме го включвали, подбуждали. Сами по себе си на всички тези цветя ние им трябваме колкото статуята на Венера Милоска. А че покрай мен са растели по-буйно, това доказва наличието на взаимодействие между засега изученото излъчване и някое от многочислените полета, създавани от човешкия организъм.
Дечицата пораснаха и като на поотраснали тигърчета им се «прииска месце». Всичко е просто, действува законът на борбата за съществуване и няма никакви абстрактни закони за всеобща любов. Като свършат с мен, ще се изхрускат взаимно. Ето, виждаш ли колко е просто, когато вместо лошата интуиция задействуваш макар и не блестящия, но абсолютно здрав смисъл.
Зная, че скутерът идва — може би вече се е гмурнал в подпространството, но той е далеч, а този рижав кашалот е съвсем наблизо. Цветната му чашка е толкова голяма, че цялата ми къщичка ще побере. Сега ще погледна през задния прозорец. Така си е. В стаята всичко е от червено по-червено, крилата на венчелистчетата се затварят. Огромна черна колба — тичинката — ме гледа в гръб. Щом се изтощят акумулаторите, тя ще пробие прозореца. Интуицията ми го подсказва. Само че какво мирише така? Скъсал се е пликът с подправките. Не… Геир! Мирисът, Геир…“
Листцата на гигантския мак се затвориха като половинки на алена тридактна, но човекът, защитен от тази крехка и кратковременна кутийка като десантната къщичка, вече нищо не чуваше.