Замълчах и погледнах Анастасия. А тя навела надолу глава, не ме гледа и също мълчи. И така седя мълчалива и тъжна, докато не издържах и не попитах:
— Защо мълчиш, Анастасия?
Тя, без да вдига глава произнесе:
— Когато казваше молитвата си, Владимир, опитвах мисълта ти да проследя, и чувствата, и смисъла на обръщението. Смисълът на думите в молитвата за мен е ясен, но ти не всички в нея си разбрал слова. Едва родилата се мисъл твоя се прекъсваше, загубваше се, а чувства изобщо нямаше. Ти без да знаеш значението на много думи от молитвата, не се обърна към никого. Просто я каза.
— Ами че аз, като всички я казах. Аз съм бил в църква, там още повече неясни думи има. Другите хора слушах как я казват. Мърморят я в скороговорка и толкоз. А аз пред тебе ясно и бавно я произнесох, за да разбереш.
— Но преди това ти каза: «Молитвата — към Бог е обръщение».
— Да, казах.
— Но Бог е наш Отец, и Той е личност, жива субстанция е. Способен е да чувства Отецът и да разбере, когато нормално ражда се общуване. А ти…
— Какво аз? Нали ти казвам, че всички така правят, когато към Бога се обръщат.
— Представи си, че пред теб Полина, дъщеря ти, започне монотонно нещо да говори, а във фразите си непонятни даже за себе си, използва думи. На теб, бащата, такова обръщение от дъщерята ще ти хареса ли?
Като си представих такава ситуация, направо страшновато ми стана. Стои пред мене дъщеря ми, дрънка нещо като малоумна, и сама не разбира какво иска. И за себе си реших: «Ще разбера осмислено молитвата. Не бива безсмислено слова да се изричат. А то се получава иначе, че аз като глупак малоумен пред Бога се представям. А нека, на който както му харесва да я казва. Аз обезателно молитвата ще разбера. На словата непонятни само ще трябва да намеря превод. И защо ли в църквите неясен някакъв език говорят?» А вече на глас на Анастасия казах:
— Ти знаеш ли, навярно тук е преводът непълен и неясен и затова, както ти каза и мисълта се губеше.
— Владимир, смисълът можеш да разбереш и с този превод. В него, разбира се има слова, вече излезли от употреба речева. Но смисълът е ясен, когато над него се замислиш и определиш какво за теб е важно и за Отца приятно. Какво ти искаш, произнасяйки молитвеното обръщение към Отеца?
— Ами, каквото в думите е казано, това навярно и аз искам. Хляб да даде, грехове и дългове да опрости, да не ни въвежда в изкушение, а да ни избави от лукавия. Всичко е ясно там.
— Владимир, Бог за своите синове и дъщери храна е дал още от тяхното рождение. Наоколо ти погледни, за теб отдавна всичко направено е. Родителят любящ и без молби греховете опрощава, а в изкушение и не помисля да ни въвлече. Способности у всеки вложил е Отецът да не се поддава на лукави постулати. Защо обиждаш ти Отеца с незнанието си, че всичко отдавна вече претворено е? Около теб са вечните му дарове. Любящият родител, всичко отдал на своето дете, какво да стори още?
— Ами ако все пак той нещо още не е дал?
— Бог е максимален. На синовете си и своите дъщери, той всичко изначално е предоставил. Всичко! И напълно! Той, като родител беззаветно любещ детето си, за себе си не е представил по-голямо благо, от радостта на битието радостно на своите деца! На своите синове и дъщери!
Кажи Владимир, какви ли чувства Отецът може да изпита, след като отдал е на децата всичко изначално и виждащ децата си пред него да стоят и без умора да изискват: «Още и още, опази, спаси, ние сме безпомощни, ние сме нищо»? Отговори, моля те. Ето и ти, като родител, или приятел твой, дали би искал деца подобни да има?
— Веднага тука няма да ти отговоря. Сам ще разбера, когато на спокойствие помисля.
— Да,да разбира се, добре, Владимир. Моля те само, когато се намери време, да помислиш, какво би искал да чуе от теб Отеца, покрай молбите ти.
— Какво, и Бог ли може от нас нещо да иска? Какво?
— Това, което всеки от децата си би искал.
— Кажи Анастасия, самата ти към Бог с молитва обръщаш ли се някога?
— Да, обръщам се.
— Тогава кажи ми своята молитва.
— На теб Владимир не мога. Молитвата ми е за Бог предназначена.
— Нека е към Бог, а аз ще слушам.
Анастасия стана, разтвори ръце, отвърна се от мен и произнесе първите думи. Обичайни думи на молитва, но… отвътре в мен сякаш всичко трепна изведнъж. Тя ги произнесе така, както ние никога не казваме молитва. Тя говореше така, както хората към най-любимото и родното се обръщат. Всички интонации от живото общуване в речта й бяха. И страст, и радост, и възторг отчаян, и сякаш редом беше този, към когото пламенно Анастасия се обръщаше: