Сътворението

Отче мой, навсякъде живящ,
Благодаря за светлината на живота,
На Царството ти за реалността,
За любящата воля. Нека добро да бъде.
За ежедневната храна, благодаря Ти!
И за търпението Ти,
За прошката на прегрешенията по земята Ти.

Отче мой навсякъде живящ,
Аз Твоя дъщеря съм сред творенията Твои.
Не ще допусна в себе си ни грях, ни слабост,
Достойна за делата Твои аз ще бъда.
Отче мой, навсякъде живящ,
Аз Твоя дъщеря съм и за Твоя радост,
Със себе си аз Твоята слава ще преумножа,
И бъдещите векове в мечтата Твоя ще пребъдат.
Ще бъде тъй! Така аз искам! Аз Твоя дъщеря съм
Отче мой, навсякъде живящ!

Анастасия замълча. С всичко, което наоколо бе, тя да общува продължи. Край нея, сякаш засия светлина. Когато словата на молитвата си тя изричаше, наоколо нещо невидимо се случваше. И това невидимото се докосна и до мен. Не с външно — с вътрешно съприкосновение. От него внезапно стана хубаво, спокойно. С отдалечаването на Анастасия от мен, това състояние отмина, и аз след отдалечаващата се Анастасия изрекох:

— Докато ти молитвата изричаше, до тебе сякаш някой редом беше, способен да ти отговори.

Анастасия се обърна към мен, радостно лицето й беше. Тя разпери ръце встрани, усмихвайки се завъртя се, сериозно гледайки ме в очите, след това и каза:

— Владимир, нашият Бог Отец с молба за всеки също говори и на молитвата ни отговаря.

— Но защо тогава словата негови да разбере не може никой?

— Словата? Толкова много думи с различен смисъл има в земните народи. Различни толкова езици и наречия. Но има и език един за всички. Езикът единствен на възвания божествени. Той е изтъкан от шумолене на листа, от птичи песни и вълни. Има и аромат и цвят езикът божествен. С този език, на всеки на молбата и молитвата Бог отговаря молитвено.

— Да преведеш, дали би могла ти, със слова да кажеш, какво на нас говори Той?

— Могла бих, примерно.

— Защо примерно?

— По-беден много нашият език е от този, с който Бог на нас говори.

— Все пак, кажи го както можеш.

Анастасия ме погледна, напред ръце протегна, и гласът… внезапно гръдният й глас възкликна:

Сине мой! Сине мой скъп!
Тъй дълго чакам Аз. Все чакам.
В минутата-година, на века в мига,
Аз чакам.
На теб всичко съм дал. Земята цялата е твоя.
Във всичко си свободен ти. Сам пътя си избираш.
Само те моля, сине мой, мой скъпи син,
Щастлив ти бъди.

Не виждаш Мен.
Не чуваш Мен.
В ума ти — тъга и съмнение.
Вървиш. Но накъде?
Към какво се стремиш?
И все кланяш се някому.
Ръце ти протягам.
Мой сине, сине Мой скъп,
Аз моля те, щастлив бъди.

Ти пак заминаваш. А пътят е заникъде.
Земята по този път ще се взриви.
Във всичко свободен си, и светът се взривява,
Взривява се и съдбата ти.
Във всичко ти свободен си, и аз ще устоя.
С последната тревичка ще те възродя.
И отново ще сияе светът край теб,
Само щастлив бъди ти, моля те.

Тъга сурова има по лицата святи,
Теб плашат те със съд и ад.
Говорят ти — Съдии Аз ще пратя,
Но аз само моля се за туй,
За времето, когато пак ще бъдем двамата.

Аз вярвам — ще се върнеш ти,
Аз знам, че ти ще дойдеш.
Отново ще прегърна теб.
Не съм пастрок Аз! Аз съм твой Отец!
Аз твой съм Аве Отче, ти си Мой роден син.
Сине мой скъп,
Ние ще бъдем щастливи с теб!

Когато Анастасия млъкна, аз не веднага дойдох на себе си. Сякаш продължавах да чувам всичко, което звучеше наоколо, а може би чувах как в мен самият кръвта се движеше в необичаен ритъм. Какво разбрах? И до сега не зная.

Тя в трактовка своя молитва пламенна на Бога към човека изричаше. Дали са верни или неверни думите, кой сега ще каже? И да обясни кой може, защо те чувствата така вълнуват? И аз сега какво правя? В осмислено вълнение ли пиша по листа или неосмислено… Побърквам ли се? Дали не смесвам думите й с тези, които бардовете сега от нейно име пеят? Може да е всичко. Други вместо мене може би ще разберат. И аз да разбера ще се опитам, щом допиша. И отново пиша. Но отново, както там в леса, сякаш провирайки се през завеса, изведнъж звучат молитвените думи от тайгата. И пак въпрос. Мъчителен въпрос, и той до днешен ден стои пред мене. Застава пред мен с картини от нашия живот и с размишления. Да си отговоря аз боя се сам. Но и да го държа в себе си само, не е по силите ми. Може би, някой ще може убедителен да намери отговор.