— По-точно ще е да се каже — че са изменили писмеността на нашите майки и бащи.
— Как са изменили?
— По заповед. Завинаги да се забрави славянската култура. Останките от знания от първоизточника от паметта човешка си отишли, и се родила новата култура, за да се подчинят народите на чуждите жреци.
— Каква е връзката с писмеността и новата култура?
— На чужд език да пишат и четат са учели децата, а на тогавашния да сe изразяват забранили. Кажи Владимир, внуците ти за деня сегашен от какво биха научили? На този, който е лишен от знание за миналото ще е лесно нови науки да внушиш, наричайки ги важни. И за родителите да говориш можеш каквото искаш. Езикът си отишъл, а с него и културата си е отишла. На туй се е разчитало. Но не са знаели тези, които с тази цел са се нагърбили, че на истината кълновете, в човешката душа невидими завинаги остават. Само с едничка капчица роса да се напият — и те порастват и заякват. Виж, Владимир. Словата приеми ми, почувствай какво зад тях стои.
Анастасия говореше, ту бавно произнасяйки думите, ту бързо отсичайки цели фрази, ту след миг мълчание, замислена за миг, протяжни и необичайни за речта ни фрази сякаш от пространството изваждаше. Понякога в речта й, внезапно някакви за мене неизвестни думи се вплитаха. Но всеки път, неясните по смисъл думи произнасяйки, тя, сякаш стряскайки се, с правилните или с по-ясни ги заменяше. И нещо да докаже все се опитваше, като говореше за Бога:
— На всички е известно, че образ и подобие на Бога е човекът. Но в какво? На Бога характерните черти къде са в теб? Замислял ли си се?
— Не. Не ми се е налагало да мисля. Ти по-добре сама за тях кажи.
— Когато уморен от суетата всекидневна човек си ляга за да спи, когато тялото отпуснато престава да усеща, комплексът от енергии невидим, неговото второ «аз», частично тялото напуска. И в този миг за тях не съществуват земни граници. И няма време, нито разстояния. Твоето съзнание, за по-малко от миг, преодолява всеки предел Вселенски. И комплексът чувства усеща събития отминали или пък бъдещи, анализира, сравнява ги с деня сегашен и мечтае. Всичко това говори, че той, човекът, мирозданието необятно не само с плът усеща. Дарената му от Бога мисъл твори. Да създава различни светове или създаденото да променя, само мисълта човешка способна е.
Случва се на сън човек да вика, от нещо да се плаши. Тогава комплексът чувства, освободен от земни суети, от миналото стореното или от бъдещето се страхува.
А случва се насън човек и да твори. Бавно или бързо творенията му стремят се в земно да се въплътят битие. И да се въплъти във форма уродлива или в хармония сияещо зависи от това доколко вдъхновението е участвало в творението. Доколко точно и в детайли, в мига отчетени са всички негови аспекти. Доколко вдъхновението ще усили божественото твое «аз».
В цялата Вселена, единствено на Бога и на човека — сина Божий, творенията са присъщи.
В началото на всичко е мисълта на Бога. В жива материя е претворена мечтата Му. И действията хорски предшествани са от човешка мисъл и мечта.
У всички земни хора възможностите да творят са равни, но възможностите свои различно хората използват. На човека пълна свобода и за това е предоставена. Има свобода!…
Сега Владимир ми кажи, какви днес сънища сънуват децата Божии? Ето например ти, приятелите ти, твоите познати? За какво използват те своите мечти творящи? Ти за какво използваш ги?
— Аз? Ами… как за какво? Както всички и аз стремил съм се да заработя повече пари, за да се закрепя в живота някак. С кола сдобих се, и не една. И друго много необходимо за живота, прилични мебели, например.
— И толкоз? Само за това използвал си, присъщата на Бог, мечта творяща?
— Че всички я използват за това.
— За какво?
— За пари! Закъде без тях? Например, с нормални дрехи да се облечеш, да хапнеш по-добре, да купиш нещо, да си пийнеш. Всичко е ясно тук. А ти — «за какво»?
— Да хапнеш… да си пийнеш. Владимир, ти разбери, всичко това в излишество и изначално на всеки дадено е.
— Дадено? Е, и къде след туй изчезнало е?
— А ти самият как мислиш — къде?
— Ами мисля, че просто са се поизносили онези дрехи изначалните, поовехтяли са, а първата храна отдавна хората са я изяли цялата. Сега са други времена, на дрехите е друга мода и вкусовете към храната са различни.
— Владимир, Бог нетленни дрехи дал е на сина Си, запаси от храна такива, че да не свършват никога.
— И всичко туй къде е днес?
— Всичко това и сега се пази, съществува.
— Къде, кажи тогава. Как да се види тайника, в който запаси толкова се пазят и до днешен ден?