Молитвата! Тази молитва на Анастасия! Само едни думи! Думи на отшелница от тайгата, необразована, със своеобразно мислене и начин на живот. Само думи. Но защо тогава всеки пък когато зазвучат, настръхват косъмчета по ръката, която пише, и кръвта под тях по бързо запулсира? Пулсира и секундите отмерва, през които, е нужно да решим, кое е по-добро и как нататък да живеем. Да молим ли Добрия Отец — спаси ни, дай, и поднеси? Или така решително и от душа, така като Анастасия, да заявим:
Какъв смисъл в молитвата ще бъде по-приятен на Бог? Какво трябва да направя аз или ние заедно? По кой път да вървим?
Но откъде да взема сили, за да кажа това? И после казаното да изпълня!
Родът на Анастасия
— Кажи, Анастасия, как се е случило, че ти и прародителите ти в затънтена гора, живеете далеч от обществото вече хиляди години? Ако, както ти твърдиш, човечеството единен организъм е, и всички имат общи корени, защо сред другите родът ти като изгонен е?
— Ти си прав, един родител имат всички. Има и родители, които ние виждаме. Но има още, свобода на избор човешката съдба, по своя воля да поеме път, към цел определена. Между всичко друго, зависи изборът на чувствата от възпитанието.
— И кой далечните ти прародителите така възпитал е, че до днешния ден родът ти е така различен? С начина си на живот, с разбирането си?
— Още в онези времена далечни… Далечни казах аз, а било е сякаш вчера. По-добре ще е така да кажа: като настъпили онези времена, в които да не твори човечеството заедно, а да анализира творенията Божии се устремило, когато летяло вече копието и кожите одрани от животни по тялото човешко се почитали като достойнство, когато променило се на всички съзнанието и тръгнало по пътя водещ към днешния ден, когато не към сътворение, а към познание се устремила мисълта човешка, внезапно да разбират хората започнали, как и в следствие на какво, мъжът с жената сливайки се, велико удовлетворение способни били да изпитат. Тогава мъжете за пръв път жени започнали да взимат, а жените да отдават себе си не за сътворение, а за да получат за двамата приятно удовлетворение.
На тях им се струвало, както и на днес живеещите хора им се струва, че то се случва всеки път, когато сливат се мъжкото и женското начало, тяхната плът и видимите им тела.
В действителност удовлетворението от сливането само на плътските тела непълно е и скоротечно. Единствено за удоволствие в деянията, другите планове на човешкото «аз» участие не вземат. А към усещане за пълнота стремил се човекът, сменяйки тела и начините на съединение, но и до днес напълно не го получава.
Последствие печално от утехи плътски станали децата. Лишени били от осмислени стремления към претворяването на Божествената мечта. Да раждат в мъки почнали жените. И децата растящи, да живеят в мъки обречени били, поради липсата на трите плана на битието, което не позволявало им да постигнат пълно щастие. Така до днешен ден дошли сме ние.
Една от първите жени, в мъчения която родила детето си, видяла, че момиченцето новородено, от раждането й с повредено краче било и хилавичко, даже не изплакало. И още видяла жената, че този, който на плътската утеха с нея наслаждавал се, към раждането равнодушен си останал, и с друга жена се занимавал. Възнегодувала жената, която майка станала случайно, срещу Бога. Новороденото свое момиченце хванала грубо, и от всички по-далеч, в гората гъста и необживяна от хората побягнала. Спряла в отчаяние да си поеме дъх, с ръка от бузите изтрила си сълзите, и всеки път слова към Бога със злоба хвърляла: «Защо в прекрасния ти, според тебе, свят такава болка има, има зло, има отричане? Аз не изпитвам удовлетворение, когато гледам света от теб създаден. Цялата горя от отчаяние и злоба. Аз съм захвърлена от всички. И този, с когото милвах се, сега е с друга, за мен е забравил. И тях ти си създал. Той е твой, предалият ме, той ми измени. Тази, която с него е сега, също е твоя. Те твои са творения, нали? А, аз? Аз искам да ги удуша. От злоба към тях аз горя. Безрадостен ми стана твоят свят. Що за съдба за мене си избрал? И защо така уродливо и полумъртво дете ми се роди? Не искам да го виждат. Няма радост в мен от съзерцание такова».