Жената не положила, а грубо хвърлила в тревата горска кълбенцето едва живо — дъщерята своя. И с отчаяние и злоба изкрещяла, обръщайки се към Бога:
— Нека да не вижда никой дъщерята моя! Ти я гледай! Гледай мъченията, които сред творенията твои се случват. Тя няма да живее. Аз няма да успея да изхраня роденото дете. Злоба изгаря млякото в гърдите ми. Отивам си. Но ти я гледай! Виж, от теб в създадения свят несъвършенство колко много има. Нека умре пред теб новороденото. Нека умре сред творенията, които създал си ти.
С отчаяние и злоба от своето момиченце майката избягала. А новородената сама, безпомощно кълбенце, което дишало едва, останала в тревата горска. Владимир, моя прамайка далечна тази новородена била.
Усетил Бог излъчваните от земята отчаяние и злоба. Печал и състрадание изпитвал към нещастната, ридаеща жена. Но любещият я, Отец невидим не можел да променя нейната съдба. Венец на свободата, даден от него имала жената бягаща от отчаянието. Съдбата своя всеки сам твори. Планът материален не е подвластен никому. Само човекът негов господар е пълноправен.
Бог е личност. Отец на всичко, той не съществува в плът. Не в плът. Но има в него комплекс от всичките енергии вселенски, както и от всички чувства присъщи на човека. Той да се радва може, а може да тъгува, когато някой от синовете му или от дъщерите избира свой път към страданието. С бащинска нежност към всичко Той пламти, и всеки ден, без изключение, ласкае цялата земя на любовта с лъчи. Той всеки ден надеждата не губи, че Неговите дъщери и синове, ще тръгнат по Божествен път. Не по команда, не от страх, а свободно да определят те пътя към съвместното творение, към ново рождение и към радостта от съзерцанието му. Той вярва, нашият Отец, и чака. Продължава чрез себе си живота. Целият комплекс от чувствата човешки е в нашия Отец.
Дали ще може някой някога да си представи, какво е чувствал Бог като Отец, когато в Неговия лес, сред Негови творения, детето Негово новородено тихичко умирало?
Не плачело момиченцето и не крещяло. Малкото сърце ритъм забавяло. Само понякога с устенца тя търсела на майка си гръдта живителна, искала да пие.
Бог няма ръце от плът. И всичко виждащ, не можел да притисне той момиченцето към гръдта си. Всичко отдал, какво той още можел да даде? И тогава, способният Вселена цяла да запълни с мечтата си, над онзи лес като кълбо се свил. В кълбенце малко, способно, при бързо разширение, необятните вселенски светове да разпилее. Той концентрирал над леса енергията цяла на любовта си. Любовта към всичките Свои творения. Той въплъщавал се чрез тях в деянията свои земни. И те…
На момиченцето все лежащо на тревата, капчица дъжд докоснала устните вече посинели, и тутакси ветрец полъхнал топъл. Прашец изпаднал от дървото и детето него вдъхнало. И ден отминал, настъпила нощ, и не умряло момиченцето. Горските твари, всички зверове, от негата Божествена погалени, момиченцето за своя рожба признали.
Минавали години, тя растяла и станала девойка. Лилит ще я назова.
Когато стъпвала по озарената от изгрева трева, «Лилит» радостно всичко викало! Лилит с усмивката си озарявала и галела света, от Бог създаден край нея. И всичко обкръжаващо Лилит така приемала, както своята майка и баща приемаме ние.
Вече пораснала, тя все по-често към края на гората приближавала. Тихичко криейки се сред треви и храсти, тя следяла, как хората, така приличащи на нея, живеят странен някакъв живот. Те от творенията Божии все повече отдалечавали се, строяли жилища, рушели наоколо всичко, и в кожи животински се обличали. Убивайки Божия твар те се възхищавали, и възхвалявали по-бързо убиващите. От умъртвеното все нещо създавали. Не знаела още Лилит тогава, че като творяли мъртво от живото, за умни хората се смятали.
Към хората тя се стремяла, за да им каже, че може да донесе на всички радост. Съвместно тя желаела сътворение и от съзерцанието му — радост. В нея все повече нараствала потребността за раждане на ново, живо божествено творение.
Своят взор отправяла тя често към един. Сред другите невзрачен той изглеждал. Недалече копието мятал, неуспяващ считал се в убийствата, замислен бил и пеел често тихо, уединен мечтаел си за нещо свое.
Лилит веднъж пред хората излязла. Дарове горски живителни, събрани носела в лозова кошница към хорската тълпа, и към стоящи край убито слонче, за нещо спорещи мъже. Сред тях и той бил, нейният избраник. Щом я видяли, всички замълчали. Лилит била прекрасна. И без да знае, че у мъжете вече плътските желания преобладавали над всичко, тя голото си тяло не прикрила. Тълпата хукнала към нея. Тя, даровете свои оставила на тревата и гледала очите на бягащите как в похот горели. И той, избраникът й, хукнал след тях.