Дори от разстояние усетила Лилит внезапно, че тънките струни на душата й докоснала вълна от агресия. Пристъпила назад, обърнала се и побягнала от приближаващите воини мъже.
Дълго преследвали я, от желания горящи. Тя леко бягала без да се умори, а гонещите я обливали се в пот. Не било им съдено Лилит да хванат. Не знаели онези, които пожелали прекрасното да хванат, че да познаят прекрасното, отвътре в себе си същото трябва да извикват.
От бягането воините се уморили. Загубили от погледа си Лилит, обратно тръгнали и се заблудили. Все пак накрая пътя те открили.
Един в гората да блуждае само продължавал. Уморен, приседнал на дърво той и запял. Лилит, тихичко криейки се, наблюдавала го и слушала, как песен пеел този, към когото се стремяла, и този, който с всичките мъже след нея бягал. Все пак пред него макар и отдалеч излязла тя, да му покаже пътят към дома. И тръгнал той, не хукнал да я гони. Когато стигнали до края на гората, когато той видял огньовете на стана си, забравил всичко и към тях затичал. Гледала бягащия си избраник Лилит. Ту биело сърцето й необичайно, ту изведнъж замирало, когато Лилит за себе си повтаряла: «Бъди щастлив сред другите и ти, любими, щастлив бъди. О, как бих искала не песен тъжна, а щастлива песен от теб да чуя тук в моята гора».
Внезапно бягащият спрял, замислен към гората се обърнал, после към стана все тъй замислено погледнал и пак към гората отправил поглед. И изведнъж захвърлил копието и уверено закрачил. Вървял натам, където скритата Лилит стояла. Когато подминал укритието й, без да го изпуска го гледала Лилит. И може би го спрял любящият й поглед. Той се обърнал, тръгнал към Лилит. Застанал редом, а тя не побягнала от него. В протегнатата му ръка положила, все още нерешително, дланта си. И заедно, ръка в ръка, те тръгнали, все още без да кажат дума. Към полянката, където Лилит раснала, вървели поетът мой баща и моята прамайка.
Минавали години, родът се продължавал. И в поколението всяко на моите предци все имало някой, който поисквал да отиде там, където друг народ живеел, толкова сходен външно, но със съдба различна. Отивали във вид различен. Изгубвали ту сред воините, ту сред жреците, ту като учени те се представяли. Като поети, с поезията си блестяли. Опитвали се да разкажат, че има друг път към щастието на човека, че този който всичко е създал, е редом, само ненужно е от него да се крият, заради суетата меркантилна, и не на Отца в угода, а на същности различни, че не бива да се кланят.
Те се стремели да разкажат и загивали. Но дори когато оставала сама жената или пък мъжът, те на своята любов приятеля откривали сред хората живеещи различно, и продължавал се родът, не изменил от първоизточника своите помисли и начин на живот.
За да почувстваш на всички хора деянията
— Анастасия спри, — като че ли с ток мисъл ме удари, — казваш ти, че всички са загивали. А продължава тъй хилядолетия. И всички опити са били безуспешни, и все по своя път върви човечеството?
— Да, всички опити са били неуспешни на моите прамайки и отци.
— Значи, загивали са всички, тъй ли?
— Всички онези, които към хората и да говорят се стремили.
— Тогава това само едно ще значи, и ти ще загинеш както всички. Ти започна също да говориш И тук да се надяваме на нещо е просто глупаво. Е, ако никому не е удало се светът да промени и начина на живот на обществото, тогава защо ти…
— Защо за смърт без време да говорим, Владимир? Аз, както виждаш продължавам да живея. И ти си редом, и расте синът ни.
— Какво вселява в теб сигурността ти? Какво заставя те да вярваш, че ще победиш ти именно и въпреки на твоите предци старанията неуспешни? Ти, както и те, само говориш.
— Само говоря,ти така ли смяташ? Понякога ти по-внимателно фразите ми погледни, Владимир. Не са те за ума. В тях информация, неказвана по-рано няма, но хората четат ги, и чувства бурни у мнозина те запалват. Всичко е затуй, че построени са така, че много хора виждат между редовете. На собствената им душа поезията попълва недоизказаното. И не аз говоря за Божествената истина, а те със себе си откриват я. И все повече стават, вече не ще ги отклониш от пътя на мечтата, на Бог само присъща. Още мисията моя не е завършила, а желанието вече в души мнозина се твори, което и Творецът чака. А това е главното.
Когато душата с мечта към нещо устреми се, то повярвай, сигурно е, всичко в живота обезателно ще се претвори.
— Тогава ти на мен кажи, защо с такива фрази по-рано всичко туй не е излагано?