Все още виждам как сиянието на огнения олтар озарява редицата златни делви, пълни със свещената хаома. Все още виждам магите, които пеят химни в чест на Премъдрия господ. Все още си спомням до кой стих бяха, стигнали в химна, когато изведнъж от север нахлу смъртта.
Пеехме стихове, разказващи за края на този свят, „когато гласовете на всички хора ще се слеят в един мощен глас и той ще прослави Премъдрия господ и тогава Премъдрият господ ще е завършил докрай делото си, защото творението му ще е достигнало съвършенство и не ще е необходимо той да прави нищо повече“.
Действието на хаомата бе настъпило и имах чувството, че съм се отделил от тялото си. По тази причина не съм сигурен какво точно се случи. Все още виждам как за сетен път дядо ми поднася към устните си делва с хаома, а ръцете му както винаги потреперват. Изпълваше ме със страхопочитание. А и кой ли не изпитваше страхопочитание към Зороастър? Струваше ми се необикновено висок. Но нали бях дете. По-късно научих, че Зороастър бил среден на ръст и склонен към пълнеене.
Спомням си, че на огнената светлина вълните на дългата му бяла брада проблясваха, сякаш бяха струйки злато. Спомням си, че на огнената светлина кръвта му изглеждаше като разтопено злато. Да, много ясно си спомням убийството на Зороастър на огнения олтар.
Как се случи това?
Провинцията Бактрия се намира на североизточната граница на империята. Столицата й Бактра е точно по средата на пътя между Персия и Индия, както и между варварските племена от север и онези древни цивилизации, обърнали поглед към южните морета.
Макар от няколко седмици да се носеше слух, че северните племена са в настъпление, никой не организира защитата на Бактра. Предполагам, че хората са се чувствували спокойни, защото наш сатрап — или губернатор — беше Хистасп, бащата на Великия цар Дарий, Жителите на Бактра мислеха, че никое племе не би се осмелило да нападне управлявания от бащата на Дарий град. Оказа се, че грешат. Докато Хистасп и по-голяма част от армията бяха на път за Суза, тураните[1] нападнаха града. Ограбиха го и опожариха всичко, което не можаха да вземат като плячка.
[1] Урало-алтайци. — Б. пр.
Ние, събрани край огнения олтар, не знаехме нищо и в един миг видяхме, че тураните са се промъкнали безшумно сред нас. Те са огромни мъже с румени лица, руси коси и светли очи. Изведнъж изпадналите в транс маги нададоха викове на ужас. Опитаха се да избягат, но до един бяха изклани.
Демокрит иска да знае какво е хаома. Нямам представа. Само на магите е позволено да приготвят хас а аз не съм маг, тоест потомствен жрец. Знам само, че това тайнствено, свещено, извисяващо духа питие се прави от едно растение, което вирее в персийските планини — чувал съм, че приличало иа растението, което вие, гърците, наричате ревен.
През изминалите години се разказваха всякакви нелепи истории за смъртта на Зороастър. И тъй като той беше безмилостен противник на старите деви — боговете-дяволи, поклонниците на тези мрачни духове приписват на един или друг дявол заслугата за убийството на пророка на Премъдрия господ. Измислици. Онези руси зверове от север чисто и просто бяха дошли да ограбят и опожарят един богат град. Те нямаха й представа кой е Зороастър.
Не помръднах от отреденото ми в началото на обреда място. Продължих да стискам снопчето пръчки. Сигурно още съм бил в транс от хаомата.
Самият Зороастър изобщо не обърна внимание на убийците. Продължаваше обреда, без да отмести поглед от пламъците на олтара. Признавам, че макар да стоях неподвижен на мястото си, вече не гледах в огъня, както изисква обредът.
Зашеметен наблюдавах клането край мен. Не се страхувах, вероятно пак поради въздействието на хаомата. Всъщност жълтите пламъци, в които се превръщаха къщите наоколо, ми се сториха изненадващо красива гледка. Зороастър продължаваше да подклажда свещените пламъци на олтара, а в това време устните му под бялата брада за сетен път отправяха заветните въпроси:
„Питам те, о Господи, кажи ми Истината: Кой от тези, сред които проповядвам, служи на доброто и кой — на злото?
Кое от двете е вярно? Дали сам аз съм грешен, или е грешен онзи, който със зла воля ме държи далеч от теб, Спасителю? Как бих могъл да не смятам него за грешен?“
Зороастър падна на колене.
Оттогава минаха вече близо седемдесет години и толкова пъти съм разказвал историята за онова, което последва, че понякога се чувствувам като дете, което ходи на училище и просто повтаря до безкрайност някакъв заучен наизуст текст, без да разбира добре смисъла му.