Демокрит се учудва, че говоря за нея в сегашно време. Наистина е чудно. Но фактът си е факт. Сега Лаида живее на остров Тасос — точно срещу крайморския град Абдера, където се е родила в семейството на йонийски гърци.
Бащата на Лаида бе верен поданик на Великия цар — тогава още не бе измислена тази отвратителна дума «ми-допоклонник», тъй като всички гръцки градове в Мала Азия и повечето градове на Хелеспонтa[1] и тракийското крайбрежие с радост плащаха данък на Великия цар. Бедите започнаха по-късно по вина на атиняните.
[1] Древното име на Дарданелите. — Б. пр.
Демокрит се интересува на колко години е сега Лаида и как се е случило,.че се е омъжила за баща ми. Ще започна с последния въпрос. Запознали се малко след като Дарий заел трона. Времената били размирни. Имало въстания във Вавилон, в Персия, в Армения. Дарий се нуждаел от пари, войници, съюзници. С такава задача изпратил и баща ми като посланик в бляскавия двор на Поликрат, тирана на Самос.
Дълги години Поликрат бил съюзник на египетския фараон срещу Персия. Но щом видял, че Египет вече не е в състояние да се справи с войските ни, взел (или се престорил, че взема) наша страна.
Задачата на баща ми била да получи от Поликрат пари и кораби. Водили се дълги и неприятни преговори. Плъзнел ли слух, че Дарий е изгубил някоя битка, баща ми получавал заповед да напусне Самос. И всеки път, преди да отплава, при него идвал пратеник от двореца с поръка да го задържи. Тиранът току-що се бил допитал до оракула и… С други думи, Дарий не бил изгубил, а спечелил битката.
По време на тези трудни преговори на баща ми много помагал Магакреон от Абдера, собственик на голям брой сребърни мини в Тракия. Мегакреон бил верен приятел на Персия и мъдър съветник на хитрия Поликрат. Лаида, тогава единадесетгодишна, била негова дъщеря. Когато баща ми поискал да се ожени за нея, Мегакреон проявил изключителна благосклонност. Но не и Дарий. Да-рий не одобряваше смесените бракове, макар че сам той няколко пъти се бе женил за чужденки — по политически причини.
В крайна сметка Дарий дал съгласието си при условие, че баща ми веднага вземе още една жена персийка. Но станало така, че баща ми повече не се оженил — нито за персийка, нито за друга. Умрял в същия месец, в който съм се родил. Тогава Лаида била на тринадесет години.,. Значи сега ще е на около осемдесет и осем. Ето отговора на първия ти въпрос.
Лаида живее щастливо на Тасос, а къщата й гледа към Абдера. Това означава, че северните ветрове непрекъснато духат насреща й. Но на Лаида никога не й е студено. Тя е като скитите. Има — по-точно имаше — руса коса и сини очи, като моите. Или като моите, преди синьото да се превърне в бяло.
Пак се отклоних от разказа си, но този път вината не е моя, а твоя, Демокрите.
Докъде бях стигнал? Да, до средата на пътя между Бактра и Суза. Между стария живот и новия.
Беше нощ, Спомням си ясно тази сцена. Току-що бях влязъл в шатрата на Хистасп, сатрап на Бактрия и Партия[1], Тогава мислех, че Хистасп е на възрастта на дядо ми, а той трябва да е бил най-много петдесет и пет годишен. Беше нисък, широкоплещест, енергичен човек, сакат е лявата ръка. На младини, по време на някаква битка, прерязали мускула му до самата кост.
[1] Древна страна на територията на днешен Североизточен Иран, — Б. пр.
Хистасп седеше на голям сандък за пренасяне на багаж. От двете му страни горяха факли. Щом понечих да се просна по корем пред него, той ме хвана със здравата си ръка и ме настани на един стол. — Какъв искаш да станеш?
Когато се обръщаше към децата, или поне към мен“ говореше по същия прям начин, по който говореше и с всички останали, включително и със сина си, Великия цар.
— Бих искал да стана войник.
Не бях се замислял много по въпроса. Знаех сам, че за нищо на света не искам да стана жрец. Обърни внимание — казвам жрец, а не маг. Макар всички маги да са жреци — това се предава по наследство, — не всички жреци са маги. Ние, Спитама, определено не сме маги. Трябва също да отбележа, че още от детинство религиозните церемонии винаги са ме отегчавали, а от неспирното зубрене на свещени текстове получавах главоболие. Всъщност понякога изпитвах чувството, че главата ми е като делва, в която наливат химните на дядо ми. Между, другото китайците вярват, че душата и умът на човека се намират не в главата, а в стомаха. Без съмнение това обяснява защо толкова много се вълнуват от приготвя-нето и поднасянето на храната. А може би обяснява и защо паметта им е по-добра от нашата. Знанията им се съхраняват не в ограничената по размер глава, а в стомаха, който има способност да се разширява.