Внезапно магът спря да стене и да вие. Класът за-млъкна. Старецът гледаше право в мен. Дали случайно, или по волята на съдбата? Никога няма да узная. Знам само, че изтълкувах погледа му като предизвикателство. Станах, бях готов за… Не знам за какво. За битка, предполагам.
— Ти не пееш с нас химна, Кир Спитама.
— Не, учителю. Не пея.
Към мен се обърнаха изумени лица. Милон зяпна от учудване — така си и остана, с отворена уста. Проявил бях върховно непочитание.
— Защо?
Заех позата, която хиляди пъти бях виждал да заема дядо ми пред огнения олтар в Бактра: внимателно поставяш единия крак пред другия, а ръцете си протягащ право напред, с обърнати нагоре длани.
— Учителю — произнесох аз, като се стараех колкото мога по-добре да имитирам гласа на Зороастър, — покланям се само на безсмъртното, блестящо, безкрило слънце. Защото, когато изгрее слънцето, земята, създадена от Премъдрия господ, се пречиства. Пречиства се водата в ручеите. Пречиства се водата в кладенците. Пречиства се водата в морето. Пречистват се всички божи същества.
Магът направи жест да прогони злото, а съучениците ми ме гледаха, без да помръднат, ужасени и изплашени. И най-глупавите разбираха, че призовавам безкрилото слънце от небесата за свой свидетел.
— Ако слънцето не изгрее — това бе последната част от заклинанието, — тогава девите ще унищожат всички неща в материалния свят. Но този, който поднася жертвоприношения на безсмъртното, безкрило, блестящо слънце, той ще устои на мрака и на девите, и на смъртта,, която се промъква невидима…
Магът шепнеше заклинание, за да обезвреди моето.
Дори и да исках, не можех да спра. Високо провъзгласих Истината и я противопоставих на Лъжата:
— И защото сте поклонници на Ариман и на злото, аз призовавам слънцето да бъдете унищожени — първо, през дългото царство, а после…
Не успях да завърша проклятието си.
Магът побягна с писък и останалите го последваха.
Спомням си, че дълго стоях сам в класната стая, разтреперан като пролетен лист, брулен от вятъра. Не знам как съм се прибрал до нашия двор, обитаван от духовете на закланите пилета.
Знам само, че мълвата за случилото се се разнесе от единия до другия край на двореца в Суза и малко преди залез-слънце ми бе заповядано да се явя пред царица Атоса.
4.
За двореца в Суза се твърди, че никой не знае къде водят всичките му коридори. Сигурно е така. Говори се още, че в него има точно десет хиляди стаи, в което много се съмнявам. Ако чуе тази история, Херодот вероятно ще напише, че стаите са двадесет хиляди.
Спомням си, че ме поведоха по дълги, стори ми се, безкрайно дълги, слабо осветени коридори с дъх на му-хъл и злокобно червен под. При това нито веднъж не напуснахме очертанията на женските покои, до които скоро нямаше да имам достъп. Щом станат седемгодишни, персийските момчета напускат харема и вече са под опеката на мъже от семейството им. Тъй като единствената ми роднина в Суза беше Лаида, позволиха ми да остана в женските покои, докато навърша девет години — това се смята за доста напреднала възраст. Всъщност в нашия случай не може да се каже, че сме живели в харема. В онази мизерна пристройка срещахме само слугини и не видяхме нито една дама.
Пред покоите на царица Атоса ме посрещнаха двама необикновено високи и стройни вавилонски евнуси. Единият ми нареди, преди още да се появи царицата, да падна по лице на пищния индийски килим. А щом влезе, да пропълзя до нея и да целуна десния й крак. Ако не ми заповяда да стана, да лежа така по лице, докато ме отпрати.
Тогава трябвало да пропълзя обратно по килима до вратата. И в никакъв случай да не я поглеждам. Това е начинът, по който просителят е длъжен да се обръща към Великия цар или неговия заместник. Членовете на царското и на благородните семейства се покланят ниско на суверена, като в знак на подчинение целуват дясната му ръка. Ако пожелае, Великият цар позволява на дадена облагодетелствувана персона да го целуне по бузата.
Дворцовият протокол при Дарий беше особено строг, както често става, когато монархът не е престолонаследник по рождение. Макар дворът на Дариевия син Ксеркс да се отличаваше с далеч по-голям блясък от този на баща му, дворцовият протокол там бе много по-свободен. Като син и внук на велики царе, Ксеркс нямаше нужда да напомня на света за величието си. Все пак често съм си мислил, че ако и той се чувствуваше несигурен на трона като баща си, щеше да живее дълго като него. Но както обичат да ни напомнят атиняните в онези свои трагедии, които така разточително се поставят в театъра, човек не може да избяга от съдбата си. Така му е било писано на плешивия — когато е на върха на славата си, орелът да изпусне костенурка на главата му.