Атоса посочи с глава бронзовата статуя. Вратът на идола бе окичен с венец от свежи летни цветя. Възприех това като някакво зловещо чудо. Все още не бях научил, че в Суза цяла зима отглеждат цветя на закрито — един въведен от мидийците разкош.
Атоса ме разпита за дядо ми. Разказах й всичко, което знаех за пророчествата му. Описах смъртта му. Особено силно впечатление й направи фактът, че лично съм чул гласа на Премъдрия господ.
Въпреки че следваха Лъжата, Атоса и нейните маги бяха принудени да признаят Премъдрия господ за нео-бикновено могъщ бог, ако не по друга причина, то, защото сам Великият цар бе провъзгласил от единия до другия край на света, че короната и победите му са дар от Премъдрия господ. И понеже трудно би могла да се противопостави на мъжа си Дарий, Атоса се отнасяше към този въпрос с напълно понятна предпазливост.
— Тук Зороастър е почитан — заяви тя с известна несигурност в гласа — и, разбира се, ти и майка ти сте ни…
На това място Атоса произнесе една изискана староперсийска фраза, която изобщо не може да се преведе на гръцки, но означава нещо като „най-скъпи, сякаш сте ни кръвни роднини“.
Поклоних се ниско и се чудех какво трябва да отговоря. Лаида не ме бе подготвила за такава любезност.
Но Атоса не очакваше отговор. Известно време необикновените й червеникавосиви очи останаха приковани в мен.
— Реших да ви преместя в по-добро жилище. Кажи на майка си, че много се изненадах, когато разбрах, че живеете в стария дворец. Станала е грешка. Виновниците са наказани. Кажи й още, че ще я приема, преди дворът да отпътува за Екбатана. Решено е също, че ще бъдеш записан в първия отдел на дворцовото училище. Ще учиш заедно с великите принцове.
Сигурно съм показал радостта си, защото на царицата сякаш не й стана приятно. Години по-късно, когато бяхме вече приятели, Атоса сподели, че всъщност не тя, а самият Дарий решил да подобри положението ни. Очевидно, някое от посланията на Лаида бе стигнало до Хистасп. Хистасп изпратил гневно писмо на сина си, който заповядал да ни бъде оказано дължимото внимание със съответните почести.
— Разбира се, нямах никакво намерение да се подчиня на Великия цар — сподели с мен Атоса двадесет години по-късно, като най-чаровно ми се усмихваше с черните си зъби. — Тъкмо обратното. Канех се да заповядам да убият и теб, и майка ти. Нали знаеш, че бях изцяло под влиянието на тези проклети маги. Чудя се, как съм могла да им вярвам? Тровят съзнанието ни и ни настройват против Премъдрия господ и Зороастър, и Истината! Та аз всъщност бях поклонничка на Лъжата!
— И все още си.
Когато бяхме насаме, винаги се държах дръзко с Атоса. Това я забавляваше.
— Какво говориш! — Атоса едва сдържаше усмивката си. — Всъщност тогава ви спаси случката в класната стая. Преди това почти никой не бе чувал нито за теб, нито за майка ти. Но щом се разнесе слухът, че внукът на Зороастър е в двореца и отправя проклятия срещу магите… Вече щем не щем трябваше да ти обърнем внимание, пък и не можеше току-тъй да бъдеш убит. Не можеше, да речем, да ви намерят с майка ти удушени и хвърлени на дъното на някой кладенец — убийството, което всъщност имах наум, защото треската отнема много време. Другите жени на Дарий веднага щяха да обвинят мен и той щеше ужасно да се разгневи. Бях принудена да взема ново решение. Тъй както Лаида се мъчеше да спаси собствения си живот и твоя, аз пък се мъчех да направя най-големия си син наследник на Дарий. Ако изпаднех в немилост, наследник на Персийската империя щеше да бъде не моят син, а Артобазан, който, също като Дарий, няма нито капка царска кръв.
— Или като Кир Велики — добавих аз.
В разговор със старата Атоса човек можеше да си позволи някои волности — без да прекалява, разбира се.
— Кир беше наследствен вожд на всички планински родове — отговори невъзмутимо Атоса. — Беше Ахеменид по рождение. Законен господар на Ашан. Що се отнася до останалата част от света, над която царуваше… Той завоюва всички онези земи, тъй че те по право му принадлежаха. И ако синът му Камбиз не бе… умрял, нямаше да имаме Велик цар Дарий. Но това е минало. Днес Ксеркс е Велик цар и се оказа, че всичко е било за добро.
Естествено, заключението на Атоса бе прибързано. Накрая се оказа, че нищо не е било за добро. Но това е злощастната природа на нещата — всичко има край, а краят никога не е добър.