Не бях ходил в Персепол след коронацията на Артаксеркс. Представих се в зимния дворец и открих, че никой там не ме познава, с изключение на неколцина евnуси във втората стая на канцеларията. Разплакаха се, като ме видяха. С възрастта евнусите обикновено стават сантиментални. С мен е по-скоро обратното. И все пак истината е, че освен нас, старците, нищо не е останало от царуването на Дарий и възхода на Персия. Има много неща, за които можем да си поприказваме, пък и да поплачем.
Настаниха ме в много студена и неудобна стая в Ксерксовия дворец, който беше — и без съмнение все още си остава, недовършен, а слугите ми разквартируваха в покрайнините на царските владения.
Откровено казано, почти се надявах, че ще ме накажат със смърт за някакво въображаемо престъпление. Първо, защото зрението вече ме напускаше, а това значи, че бях принуден внимателно да слушам другите, което е повече от жестокост. Второ… бях изживял дните си. За нещастие не бях изпаднал в немилост.
Оказа се, че съм повикан не от Великия цар, от от царицата-майка, Аместрида. Тя бе обзавела великолепно третата къща на харема. Макар стаите да бяха малки, бе успяла да им придаде пищност. Стените на помещението, в което ме прие, бяха покрити с изковани от злато лотосови листа. Самата царица сякаш също бе покрита със злато. Щом церемониалмайсторите се оттеглиха, останахме сами. Изтълкувах това като признание за напредналата ми възраст.
— Ти си последният — прошепна Аместрида и се изчерви.
За трите дни, прекарани в двора, вече бях свикнал да ме превъзнасят като „последния“. Промърморих нещо с немощен глас, за да уверя царицата, че не само съм последният, но като такъв скоро и аз ще си отида. Кой, питах се, идва след последния? Може би Аместрида? Остаряла е, помислих си. Много бе отслабнала, а някогашното красиво лице бе покрито с дълбоки бръчки. Въпреки това не носеше почти никакъв грим. Сигурно гротескната маска на Атоса бе въздействувала поучително на снаха й.
— Седни — рече Аместрида, което доказваше, че в нейните очи съм едва ли не пред издъхваие.
Тъй като бях — и си оставам — доста немощен, с благодарност се отпуснах върху една табуретка до нейния стол от слонова кост. Тя миришеше на смирна. Този изключително скъп крем дълбоко бе попил в набръчканата й отпусната кожа и й придаваше особен мъртвешки блясък.
— Ти обичаше мъжа ми, Великия цар.
Очите й се напълниха със сълзи. Мисля, че беше съвсем искрена. В края на краищата възможно е да дадеш съгласието си за смъртта на човек, когото обичаш. Аз не бих могъл да го направя. Ахеменидите обаче не само могат, но и го правят.
— Ние сме последните, които го обичаха. Най-после и аз имах възможност да споделя участта си на последен с някой друг. Но предпочетох да проявя тактичност.
— Без съмнение нашият Велик цар, братята и сестрите му…
— Децата не изпитват същите чувства, които изпитваме ние — отвърна рязко тя. — Ти познаваше Ксеркс като човек и приятел. Аз го познавах като мъж. А те познаваха само Великия цар. Освен това децата са безсьрдечни. Не си ли преживял същото?
— Аз не познавам децата си.
— Имаш предвид онези двама синове, които остави в Индия?
— Да, Велика царице.
И за мен, както за всички останали в двора, тайните агенти са натрупали през годините най-различни сведения в Книгохранилището. Изведнъж се почудих защо Аместрида си е направила труда да проверява. Изпитах леко безпокойство. Макар да жадувах смъртта, на практика самото умиране си има своите неприятни страни.
— До миналата година синовете ти са били живи. Канцеларията получи доста подробен доклад от персийските търговци в Шравасти. Но жена ти Амбалика е умряла. На онзи климат жените не живеят дълго.
— Така изглежда, Господарке.
Не изпитах никакви чувства. Амбалика бе умряла за мен при последната ни среща, когато толкова делово бе уредила официалната ми смърт.
— След заминаването ти Амбалика се е оженила за брат си. Трябва да призная, че нравите им са ми непонятни. Искам да кажа, тя все още е била твоя жена. Разбира се, момичетата са по-лоши.
Аместрида се намръщи и подхвана темата за децата. Имаше предвид най-вече своите. Всеизвестно бе, че царицата-майка мрази дъщеря си Амитида, чиято страстна любов с красивия Аполонид още тогава не бе тайна за никого. Аместрида заговори и за Ксеркс, като надълго и нашироко описа спомените си и чак тогава пристъпи към въпроса.