— Тук работя.
Настани ме на едно столче. Бяхме толкова близо един до друг, че усещах мириса на потта му — като нагорещен месинг.
— Бях двадесет и осем годишен, когато остракизираха Темистокъл. Мислех, че той е най-великият човек, когото този град е родил.
— А сега… — подхванах аз дворцовия си отговор, но генералът ме прекъсна. Не обича много ласкателствата. Имам предвид ласкателства в персийски стил. Като всеки грък той жадува за атическия им вариант.
— По-късно промених мнението си. Темистокъл беше алчен човек. Взе пари от всички, дори и от Родоския тиран, което е непростимо. Още по-лошо, прибра му парите, а после не направи нищо, за да му помогне.
— Може би с това е искал да покаже, че е истински демократ. — Не устоях на изкушението и се пошегувах за сметка на Перикъл и партията му.
Шегата ми не бе удостоена с внимание.
— Темистокъл доказа, че думата му не означава нищо. Но за своето време той беше най-великият ни военачалник. И което е по-важно, а може би само това е важно, разбираше света по-добре от всички останали. — Включително и Анаксагор?
— Анаксагор разбира много от тайните на сътворението. Тези неща са важни, разбира се, и са много дълбоки. Но аз говорех за политика. Темистокъл отгатваше как ще постъпят хората много преди те самите да го знаят. Можеше да вижда в бъдещето. Можеше да ни каже какво ще се случи след време и не мисля, че е имал тази дарба от Аполон. Не. Мисля, че можеше да предсказва бъдещето, защото напълно разбираше настоящето. Ето защо искам да знам…
Перикъл замълча. Имах чувството, че ме гледа втренчено.
— Какво би искал да знаеш, Генерале?
— Искам да знам какво ти е говорил Темистокъл за Атина, за Спарта, за Персия. Естествено, ако не желаеш да ми кажеш, няма да настоявам.
— Ще ти кажа каквото мога — отвърнах искрено. — Тоест каквото мога да си спомня. Но нямам добра памет за близкото минало. Мога да ти повторя всяка дума, която ми е казал Великият цар Дарий преди тридесет години, но вече съм забравил голяма част от онова, което говори Тукидид по мой адрес миналата зима в Одеона.
— Щастлив си. Бих искал и аз да мога да го забравя. Но той няма да ми позволи. Той е борец. И то лош. От онези борци, които се прилепват за теб и не те пускат, а после скришом те ухапват. Атина е малка за двама ни. Рано или късно единият от нас трябва да си отиде. Защото…
Перикъл отново замълча. Склонен е към самосъжаление, което се изразява в преструвката, че не разбира противниците си. При последното свикване на събранието се държа съвсем детински. Критикуваха го, задето харчи прекалено много от парите на империята за строеж на нови сгради. Вместо да отговори, че ако не харчи тези пари, половината от населението ще остане без работа, той каза: „Много добре. Ще завърша сградите със собствени средства. Тогава всички те ще бъдат посветени не на града, а на мен.“ Тъй като хоровото „не“ бе грижливо репетирано предварително, Перикъл получи необходимите суми — и спаси богатството си.
Перикъл приема тези политически неща съвсем лично. От друга страна, този град е малък и водачите се познават много добре помежду си, тъй че нападките им един към друг са лични и са предназначени не само да нараняват, но и да измъчват.
Все пак по настояване на Перикъл положих всички усилия да си припомня единствения частен разговор, който съм водил с Темистокъл, Това се случи в Магнезия една-две години преди смъртта му. Кой знае защо съм бил в този край на света. Но помня, че щом вестта за пристигането на царския приятел се разнесе по Големия път, при мен дойде пратеник на Темистокъл. Желая ли да бъда негов гост в губернаторския дом? Естествено, персиецът в мен се зарадва, че великият човек го помни. А гъркът в мен знаеше, че той ще ми поиска нещо.
Помня, че беше късно следобед — през лятото, струва ми се. Седяхме двамата в една чудесна лоджия с изглед към градините на неговото внушително имение. През годините Темистокъл бе натрупал огромно състояние, което по някакъв начин бе успял да изнесе от Атина при падането си от власт.
„Има недоразумение между мен и сатрапа на Сарди. — Темистокъл собственоръчно наля вино за двама ни. — Дребна работа, но… — Разля малко вино на мозайката по гръцки обичай. — Преди години в Атина издигнах статуя, наречена «Водоносецът». Този паметник бе посветен на времето, когато бях инспектор по водата, една много трудна работа, с която, струва ми се, доста добре се справих. Статуята е старомодна, разбира се, но винаги се е харесвала на всички. Както и да е, след падането на Атина персите взеха статуята и я поставиха в храма на Хера в Сарди.“