Да, Демокрите, той каза „падането на Атина“.
„И така — продължи Темистокъл, — попитах сатрапа дали мога да купя статуята и да я изпратя обратно в Атина. Нали разбираш, като символ на мира между перси и гърди и така нататък. Сатрапът побесня. Сега ме обвинява, че съм обидил Великия цар, обвинява ме в измяна, в какво ли не…“
Темистокъл се впусна в подробности около заплахите на сатрапа. Беше дълбоко разстроен от това стълкновение. Положих всички усилия да го успокоя. Обещах да уредя нещата както с канцеларията, така и с третата къща на харема. Несъмнено мирният договор бе по-важен за Великия цар от някаква си статуя. За нещастие точно тогава атиняните счетоха за уместно да нападнат нашата провинция Египет. Великият цар се разгневи и заповяда на Темистокъл да свика флотата. Една седмица по-късно Темистокъл умря — според мълвата от конско ухапване. И статуята на водоносеца си остана в Сарди.
Щом убедих Темистокъл, че Великият цар няма да се повлияе от някакъв си сатрап на Лидия, разговаряхме за хиляда и едно неща. Беше умен и прозорлив. Зададе ми много въпроси и изслуша почти всичките ми отговори.
И аз му задавах въпроси. Сигурен съм, че го разпитвах за Египет. Дори и тогава всички знаеха, че египетските бунтари търсят помощ отвън. Попитах го дали атиняните ще помогнат на въстаниците против Персия. Отговорът на Темистокъл бе категоричен, „Освен ако не са се побъркали напълно, което, ако ми позволиш да кажа от собствен опит, не е изключено — рече той с усмивка, — атиняните никога няма да нападнат вътрешността на Азия или Африка. Не би имало смисъл. Никога няма да победят. Не са достатъчно многобройни.“
Повторих тази реч на Перикъл, който промърмори:
— Да, да. Прав е. Истина е, че сме малко на брой. Продължавай. Моля те.
Разказах на Перикъл всичко, което си спомням. Предадох му остатъка от разговора си с Темистокъл, който протече горе-долу така:
„Сигурен съм, че Великият цар вече не е заплаха за Атина“, казах аз.
Темистокъл ме погледна изкосо, за да провери доколко сериозно приемам такова твърдение от устата на един персийски храненик.
Опитах се да заема неутрална позиция.
„Вече не съм доверен на Великия цар. Но съм съгласен с теб. Великият цар желае само да запази владенията си. Ако моите молитви получат отговор, един ден ще тръгнем на изток…“
„А ако моите получат отговор, атиняните ще тръгнат на запад.“
— Каза ли къде? — попита Перикъл, който сега бе толкова близо до мен, че с бузата си усещах топлината на лицето му.
— Да. Темистокъл говори за Сицилия, за Италия. „Европа трябва да стане гръцка — каза той. — Ние трябва да гледаме на запад.“
— Точно така! А какво каза за мен?
Беше ми забавно, че Перикъл притежава всичката суетност, присъща на държавника. За щастие — или за нещастие — държавникът неминуемо стига дотам, че обърква себе си с народа, който ръководи. Когато генерал Перикъл мисли за Атина, той мисли за себе си. Когато помага на Атина, помага на себе си. И понеже е надарен и мъдър, а да не говорим, че е и хитър, сега в Атина всичко би трябвало да върви добре.
Не можех да си спомня дали Темистокъл бе споменал своя политически наследник, затова свободно съчинявах. Когато говори с владетел, човек съвсем не е длъжен да казва истината.
— Темистокъл чувствуваше, че ти си логичният наследник на неговия наследник Ефиалт. Не гледаше сериозно на обстоятелството, че поради Алкмеонидския ти произход над теб тегне проклятие.
Вмъкнах това, понеже бях любопитен да узная какво е отношението на Перикъл към факта, че според много гърци над него и семейството му все още тегне божественото проклятие, защото преди два века един от прадедите му убил свой противник в някакъв храм.
— Всеки знае, че проклятието бе отменено, когато нашето семейство отново построи храма на Аполон в Делфи.
От този формален отговор не можах да разбера дали Перикъл вярва, че проклятието все още е в сила, или не. Ако е в сила, Атина ще страда, защото Перикъл е Атина или поне така мисли. Колкото повече остарявам, толкова повече започвам да вярвам в дълголетието на проклятията. Ксеркс очакваше да го убият и съм сигурен, че в предсмъртния си час не се е изненадал, ако допуснем, че са му дарили един миг за размисъл, преди Страшната царска слава да се превърне в локва кръв.