— Жена ти ми каза, че Питагор си е построил училище в Кротон, от цял свят идвали да учат при него — рече Лаида, която имаше добри чувства към жената на Де-мокед, защото тя не представляваше заплаха за нея.
— То не е училище в истинския смисъл на думата. По-скоро е… Всъщност той заедно с още няколко други светци са се отделили в една къща, където водят, според определението на Питагор, благочестив живот.
— Не ядат боб. — Хистией си позволи да се засмее. И до днес най-сигурният начин да разсмееш атиняните е да споменеш Питагоровата забрана да се яде боб. Атиняните намират това табу за ужасно смешно, особено когато в театъра атинският комик придружава шегата си с шумно пърдене.
— Питагор вярва, че бобовите зърна съдържат човешки души — обади се Демокед. — А и не може да са отрече, че те наистина приличат на човешки зародиши.
Демокед беше човек на науката, тьй че проявяваше интерес към всяка теория за сътворението.
— Питагор отказва да яде и месо — добави той. — Страх го е, че може, без да иска, да изяде някой прародител или приятел, чиято душа се е преселила именно в това животно.
— Колко дълго, според Питагор, душите могат да се преселват от едно същество в друго? — попитах аз.
Двамата гърци ме изгледаха с истинско любопитство. Бях задал въпрос от първостепенно значение. За момент престанах да бъда дете — бях внукът на Зороастър.
— Не знам. Кир Спитама — отговори Демокед, като произнесе името ми с почитанието, което му се полага.
— До края на времето на дългото царство? Или престават да се преселват още преди това? — Бях искрено завладян от тази, според мен, поразителна нова представа за смъртта и прераждането, и… какво още? Несъмнено нищо не може да се роди след края на безкрайното време.
— Не мога да говоря от гледна точка на Зороастровото виждане… Имам предвид от гледна точка на неговата истина. — Демокед не възнамеряваше да поставя под съмнение религията на Великия цар. — Мога да ка-жа само, че според Питагор всеки човешки живот трябва да има за цел освобождаването на божествената искра, която живее в човека, за да се присъедини тя отново към единната вселена, която той вижда като движещ се етер… като съвършено и хармонично цяло.
— „Аз съм дете на земята и звездното небе…“ — извиси глас Лаида.
Изслушах търпеливо нейната много дълга и много загадъчна песен, описваща сътворението на света според тракийските магьосници.
Щом песента свърши, Демокед отново подхвана темата.
— Целта на Питагоровото учение е човек да излезе от непрекъснатия цикъл на смърт и прераждане. Той вярва, че това може да се постигне чрез себеотрицание, обреди, пречистване, чрез пости, изучаване на музика, математика. Независимо дали е вярно като учение, или не, благодарение на Питагор и школата му днес Кротон владее почти цялата южна част на Италия.
— Не е заслуга на Питагор — възрази Хистией. — По-добре е да благодариш на тъста си Милон. Той е велик воин.
Колкото и да е необичайно за един грък, Хистией не проявяваше ни най-малък интерес към философията — Дума, измислена от Питагор, за да назове истинската любов към мъдростта.
Пак Питагор, с помощта на Демокед — поне така твърдеше Демокед, — установи, че човешкият мозък е център на цялото ни мислене. Не съм виждал доказателствата за тази теория, нито пък ще ги разбера, ако ги видя. Но вярвам, че това е така. Навремето спорих по този въпрос с китайците, които мислят, че център на умствената дейност е стомахът, тъй като стомахът е по-чувствителен от другите части на тялото поради бълбукането на газо-ве в него. Демокрит ми напомня, че вече съм споменавал това. Бъди по-търпелив с мен, Демокрите. Пък и нали повторението е тайната на ученето.
— Според мен заслугата за успеха на Кротон се крие в добродетелите на неговите граждани. — Демокед се изкашля в кърпата си. — Те вярват, че учителят им е бог, какъвто той може би е.
— А Питагор мисли ли се за бог? — попита съвсем на място Хистией.
Демокед поклати глава.
— Доколкото разбирам, Питагор вярва, че всички неща са взаимно свързани, че всички ние сме част от единния космос, че всеки от нас участвува в цялостната божественост. Но не можем отново да се присъединим към цялото, докато не сме се освободили от плътта, в която сме затворени като в гроб.